Артюр Рембо
Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички
същества са под фаталния знак на щастието: действието
не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение.
Моралът е слабостта на нашия мозък.
На всяко създание - мислех си - му подхождат още няколко
други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел.
А онова семейство е кучешко котило.
Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните
им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.
Никой от софизмите на лудостта - лудостта, която затварят -
не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките,
посветен съм в системата.
Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше.
Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах
най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен
с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и
Кимерия, родината на мрака и вихрите.
Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства,
стълпили над моя разсъдък. Над морето, което обичах -сякаш
трябваше да измие от мръсотиите, - виждах как се издига спасителният кръст.
Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите
угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен,
за да бъде обречен на силата и красотата.
Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при
първи петли - ad matutinum и Christus venit - в най-мрачните градове
Демокрация
Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.
В столиците ще храним най-циничните проститутки. В кръв ще удавим
логичните бунтове.
Напред! - към парливите и прогизнали страни - в услуга на най-чудовищните
индустриални и военни експлоатации.
Довиждане тук - все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия;
за науката - слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят.
Ето истинското движение. Напред, ходом марш!
Движение
Лъкатушното движение по брега на речните падове,
бездната зад кърмата,
бързината на откосите,
главоломният устрем на течението
водят през нечувани просветления
и пред химически открития
пътниците, обкръжени от вихрите на пропастта
и стрийма.
Това са покорителите на света,
търсачите на сполука за собствената си химия;
комфортът и спортът пътуват заедно с тях.
Те водят със себе си обучаването
на раси, класи и на животни, там - на самия кораб.
Отдих и шемет
под светлината на потопа,
през ужасните нощи на обучение.
Защото в беседите сред прибори, кръв и цветя,
пламъци и бижута,
и сметки, размахвани на тая препускаща палуба,
се вижда как се надига - подобно дига -
зад водния моторизиран път
тяхното чудовищно, вечно озарено, хранилище за знания.
Те - залутани в своя хармоничен екстаз
и в героизма на откривателството.
Сред най-ужасните атмосферни смущения
млада двойка, усамотена върху ковчега -
нима няма за древната диващина извинение? -
и пее, и все е на пост.
Разпродажба
Продава се това, което не са разпродали евреите,
което не са вкусили ни благородството, ни престъпнстта,
което е останало тайна и за прокълнатата любов, и за
адската порядъчност на тълпите; това, което ни времето,
ни науките могат да разпознаят.
Възобновените Гласове и братското пробуждане на
всички хоралови и оркестрови сили и тяхното светкавично
приложение: единствената възможност за освобождаване
на нашите чувства.
Продават се безценните Тела - извън всякаква раса,
свят, произход, пол! Богатства, бликащи при всяко движение!
Разпродажба на диаманти без никакъв контрол!
Продава се анархията за масите; неизкоренимите удоволствия
за възвишените ценители; ужасната смърт за вярващите и любовниците!
Продават се обиталищата и преселенията, спортовете, изисканият комфорт
и феериите, а с тях и шумът, движението и бъдещето, което създават!
Продават се счетоводните операции и полетът на небивалите хармонии.
Находките и сроковете - неподозирани; връчването - веднага!
Порив - безумен и безконечен! - към незрими великолепия и упойни наслади;
и неговите тайни, влудяващи всеки порок и неговото веселие, кошмар за тълпата.
Продават се Тела, гласове, безкрайно, неосопоримо богатство,
каквото не ще се продава никога вече. Продавачите не виждат края на разпродажбата.
Пътниците могат да не бързат с комисионата.
Пияният кораб
Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени -
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде - по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка-
по-величествен хаос не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните - смъртта, казват, дебнела в тях -
като тапа се мятах без страх 10 дена,
заслепен, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи -
сок от кисела ябълка в детски зи -
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен -
в млечен сок и звезди:там към трюма поема
всеки срещнат удавник - щастлив и вглъбен.
Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта - сок отровно червен.
Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори - сред парцали сребро - синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето - в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло илави петна,
многогласни и бурни - хор в театър античен -
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора - песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия -
пощръкляла чарда - свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.
Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята - очи на пантери - народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето - зелени табуни през брод.
Гледах, дишат блатата - кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.
Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни - златни рибки - запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъв миг окрилен...
А на зони и полюси жертва - морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то....
Коленичех тогава - по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки -
русооки глупаци, поели на път, -
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган -
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян -
аз - лилава мъгла върху мен още свети -
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон.
луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.
Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ -
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце - горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна...
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!
Евройска вода - черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам - недей ме мъчи!-
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.
същества са под фаталния знак на щастието: действието
не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение.
Моралът е слабостта на нашия мозък.
На всяко създание - мислех си - му подхождат още няколко
други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел.
А онова семейство е кучешко котило.
Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните
им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.
Никой от софизмите на лудостта - лудостта, която затварят -
не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките,
посветен съм в системата.
Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше.
Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах
най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен
с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и
Кимерия, родината на мрака и вихрите.
Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства,
стълпили над моя разсъдък. Над морето, което обичах -сякаш
трябваше да измие от мръсотиите, - виждах как се издига спасителният кръст.
Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите
угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен,
за да бъде обречен на силата и красотата.
Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при
първи петли - ad matutinum и Christus venit - в най-мрачните градове
Демокрация
Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.
В столиците ще храним най-циничните проститутки. В кръв ще удавим
логичните бунтове.
Напред! - към парливите и прогизнали страни - в услуга на най-чудовищните
индустриални и военни експлоатации.
Довиждане тук - все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия;
за науката - слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят.
Ето истинското движение. Напред, ходом марш!
Движение
Лъкатушното движение по брега на речните падове,
бездната зад кърмата,
бързината на откосите,
главоломният устрем на течението
водят през нечувани просветления
и пред химически открития
пътниците, обкръжени от вихрите на пропастта
и стрийма.
Това са покорителите на света,
търсачите на сполука за собствената си химия;
комфортът и спортът пътуват заедно с тях.
Те водят със себе си обучаването
на раси, класи и на животни, там - на самия кораб.
Отдих и шемет
под светлината на потопа,
през ужасните нощи на обучение.
Защото в беседите сред прибори, кръв и цветя,
пламъци и бижута,
и сметки, размахвани на тая препускаща палуба,
се вижда как се надига - подобно дига -
зад водния моторизиран път
тяхното чудовищно, вечно озарено, хранилище за знания.
Те - залутани в своя хармоничен екстаз
и в героизма на откривателството.
Сред най-ужасните атмосферни смущения
млада двойка, усамотена върху ковчега -
нима няма за древната диващина извинение? -
и пее, и все е на пост.
Разпродажба
Продава се това, което не са разпродали евреите,
което не са вкусили ни благородството, ни престъпнстта,
което е останало тайна и за прокълнатата любов, и за
адската порядъчност на тълпите; това, което ни времето,
ни науките могат да разпознаят.
Възобновените Гласове и братското пробуждане на
всички хоралови и оркестрови сили и тяхното светкавично
приложение: единствената възможност за освобождаване
на нашите чувства.
Продават се безценните Тела - извън всякаква раса,
свят, произход, пол! Богатства, бликащи при всяко движение!
Разпродажба на диаманти без никакъв контрол!
Продава се анархията за масите; неизкоренимите удоволствия
за възвишените ценители; ужасната смърт за вярващите и любовниците!
Продават се обиталищата и преселенията, спортовете, изисканият комфорт
и феериите, а с тях и шумът, движението и бъдещето, което създават!
Продават се счетоводните операции и полетът на небивалите хармонии.
Находките и сроковете - неподозирани; връчването - веднага!
Порив - безумен и безконечен! - към незрими великолепия и упойни наслади;
и неговите тайни, влудяващи всеки порок и неговото веселие, кошмар за тълпата.
Продават се Тела, гласове, безкрайно, неосопоримо богатство,
каквото не ще се продава никога вече. Продавачите не виждат края на разпродажбата.
Пътниците могат да не бързат с комисионата.
Пияният кораб
Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени -
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде - по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка-
по-величествен хаос не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните - смъртта, казват, дебнела в тях -
като тапа се мятах без страх 10 дена,
заслепен, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи -
сок от кисела ябълка в детски зи -
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен -
в млечен сок и звезди:там към трюма поема
всеки срещнат удавник - щастлив и вглъбен.
Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта - сок отровно червен.
Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори - сред парцали сребро - синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето - в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло илави петна,
многогласни и бурни - хор в театър античен -
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора - песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия -
пощръкляла чарда - свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.
Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята - очи на пантери - народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето - зелени табуни през брод.
Гледах, дишат блатата - кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.
Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни - златни рибки - запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъв миг окрилен...
А на зони и полюси жертва - морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то....
Коленичех тогава - по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки -
русооки глупаци, поели на път, -
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган -
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян -
аз - лилава мъгла върху мен още свети -
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон.
луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.
Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ -
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце - горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна...
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!
Евройска вода - черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам - недей ме мъчи!-
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.
Post a Comment