Учителят
Слънцето така се беше озъбило срещу конете, чакащи теснолинейката, че те не смееха да вдигнат глави към него вече час и половина. Гуреливите им очи, влажни сутринта, сега потрепваха болезнено при всяко свиване на сухите клепачи.Лъскавите от потта конски гърбове имаха вид на изпрани килими, проснати върху дънер. Релсите свършваха току пред копитата им, а влакчето все не идваше. Нагоре към селото се извиваше чакълест път, с който успяваше да се справи само файтонът. Гледан отдалеч, той губеше очертанията си – въздухът вибрираше около него от адската мараня.
Най-после се чу измъчена локомотивна свирка. Нямаше ехо – звуковите вълни се плъзнаха през жадните за напълване скалисти процепи и останаха там, завинаги. От единствения вагон слезе един-единствен пътник с олющен куфар. Веднага закрачи стремително, ала осъзна, че освен него и файтона с двата коня няма никой и спря. Сащисаният му поглед преброди пейзажа и се закова в самотното дърво отсреща.
Локомотивът изсвири и потегли обратно.
Изпод сянката излезе дребно, спаружено старче и махна вяло с ръка. Закрета към пътника, съзря неговата младост и учуден поглед, и сбръчканото му лице се изкриви в неопределена, но напълно щърба усмивка.
Куфарът, наглед малък, се оказа непосилна тежест за него. С общи усилия едва успяха да го наврат между седалките.
Файтонът избуксува и се скри зад близкия завой. Сколо заглъхна и чаткането на конските копита. Само две малки петна от смазочно масло върху спицата подсказваха, че тук покоят е бил нарушаван.
Упойващ мирис на смола отведнъж удряше в ноздрите. Най-после конете спряха. Бяха толкова каталясали, че дори не изпръхтяха.
В полумрака се различаваше неголяма паянтова постройка, прясно варосана. Внесоха тежкия куфар, който се закачи на един гвоздей при пруста и върху долната му страна се образува дълбока деруга. Файтонджията измърмори нещо и затърси пипнешком газената лампа, драскайки нескопосано с кибрита.
Новият стопанин се опита да разопакова багажа, но тъмното му пречеше. Псувайки наум, го остави. Появилата се светлина беше учудващо силна за такъв източник и това малко посъживи настроението му. Ниска масичка, трикрако столче без облегалка, дървен нар и странна дебела постеля върху него. Прозорче – метър на половин, нищо друго. Но младият човек бе достатъчно изморен, за да се ядосва повече. Попита къде има вода пиене и разбра, че кладенецът е на двора. Отнякъде изникна една стомна и той излезе да я напълни. Върна се, вдървен от нищния хлад. – чакаше го разстлана ленена кърпа, а върху нея някаква суха храна. Приближи се, премалял от глад и усети вонята на гранясала сланина. Едновременно с това съзря лимонадено шише с вино и коремът му изсвири жалостиво.
Файтонджията се разбърбори и се оказа, че изпълнява ролята и на клисар, а иначе е щатен прислужник в училището. По едно време сякаш почувства, че прекалява с приказките и се извини със склерозата си. Поясни, че това на масата е останало от вчерашното погребение, пожела „наздраве” и се стопи в мрака оставяйки вратата отворена.
Младият човек затвори, обзет от внезапна умора. Тръшна се върху трикракото столче, но забравил с какво бе направено, се натърти здраво. Сбърчи чело от болка и се изпружи, докато му премине. Гладът вече не го глождеше, сякаш си беше отишъл със старчето. Дотътри се до масичката и все пак се насили да разчупи питата. Бе по-твърда от дървения плот под нея. Отказа се напълно от вечерята и погледът му се спря на виното. Ръката му машинално вдигна шишето – нямаше тапа. Пресуши го на един дъх. Изветрялата, с привкус на оцет течност накара слепоочията му да запулсират. Доближи замаян до прозорчето и посегна да го отвори. Ръцете му се омотаха в комай едногодишна паяжина, висяща в очакване на все неидваща жертва. Черчевето изпука, стъклото издрънча. Иглолистния въздух го плисна в лицето и обгърна врата му, след това се промъкна надолу, забивайки хладните си иглички по гърба, по бедрата. Стресна го лай от глад на чуждо куче, току под носа му. Настръхна целият и мигом изтрезня.
Луната грееше цяла. Взря се и различи няколко светлинки отсреща, досущ като неговата. Ту отслабваха, ту се усилваха.
В това село нямаше електричество. Всъщност никога не бе имало. Защо по дяволите той – дипломираният специалист – филолог, трябваше да даскалува в този курорт за игумени, забравен от бога?
Не успя да си отговори. Куфарът изчатка два пъти и с вдигането на капака по глинения под се разпиляха безброй книги, брошури, листи. Както и да е . ще ги учи и ще ги направи хора тези селянчета от планината. Пък, нейсе…
Не си направи труд да събере разпиляното. Разлисти малък скицник, както бе прав, бръкна в лекьосания джоб на джинсите и извади нацепено, почти изсписано химическо моливче. Кредата сякаш сама написа
Пълнолуние. Звезди – светулки.
Напев на щурци.
Лай кучешки на пресекулки
Една душа звънти
Счупи се…Едновременно с това пламъчето в газената лампа излиня съвсем и фитилът запуши.
Легна и се отпусна върху странната дебела постеля на нара с ръце под тила. Тя моментално се затвори върху тялото му, превръщайки се в завивка. Сънят го обсебваше и реши да разгледа това чудо сутринта, на светло. Премрежените му мигли пропускаха лунния сноп известно време, докато сънят ги заслепи напълно.
Гладен дървояд заскърца някъде из нара. Тъжно отведнъж пропищя гайда, меко и глухо се понесе каскадата от звуци – далеч бе гайдарят. Изви се вятър и зашлеви прозорчето. То изгърмя и се затвори плътно, а спящият промърмори насън и измляска.
Стана тихо, само дървоядът отвреме-навреме си дояждаше.
***
Луната в крайна фаза. Липсват
Звездите
Щурци изморени припяват насън
Кучешкият лай не дразни веч ушите
Душата, спряла да звънти, стои отвън
Скицникът полетя към куфара. Звучната прозявка заглуши шума от падането му. Запали походният спиртник и сипа кладенчова вода да ври в миниатюрно ледено джезве. Както нямаше ток, със сигурност щеше да хруска кафените зърна. Сви си дебела цигара, запали я и опъна жадно. Замисли се нещо, чак забрави да изпусне дима. Суха кашлица проряза глината под нозете му. Смачка цигарата и духна към спиртника. Една мисъл го бе осенила и не му даваше мира – въртеше се из стаичката и потриваше нервно ръце. По едно време се засуети, облече бяла риза и тръгна стремително, без да вземе нищо със себе си, дори забрваи за странната постеля.
Скоро излезе на добре утъпкана пътека, водеща към училището. До началото на учебния звънец имаше повече от час, но бе решил да се скрие, за да може да огледа предварително своите бъдещи питомци. Знаеше колко важно е първото взаимно впечатление и как трудно бе да го получи пърно той, едностранно. Мирисът на смола го съпътстваше през цялото време. Изгуби се, едва когато прекрачи прага на едноетажната каменна сграда.
Клисарят – училищен прислужник се бе запилял някъде. Премина мрачният коридор и влезе в единствената класна стая – другата бе спално помещение. Скри се на единственото възможно място – в кухината на катедрата. Приклекна и впери поглед през издълбаната от някого дупка.
Срещу него на стената висеше Макаренко с благороден, като на чекист поглед. Загледа се по-дълго и чак сега успя да види колко зле прикрита инфантилност прозираше през тези очи.
Страховитата врява прекъсна мислите му. Ненадейно вратата се разтвори с трясък и долната й панта се откърши. През новополучилия се отвор, сред невъобразими крясъци и стенания се заизнизваха две дузини мърляви, вонящи изроди. Младият човек гледаше и не можеше да повярва – бе попаднал в инернат за деца с тежка степен на умствена и физическа недостатъчност.
Обля се в пот, след секунда му стана студено. Започна да се изправя бавно, а коленете му забележимо трепереха.
Върху грубо скования под се разиграваше истинска вакханалия – всички чинове бяха обърнати с краката нагоре. Настана ужасен побой. Най-младият участник, около шестгодишен албинос с обратни ходила и с ципи между пръстите на ръцете, плюеше свирепо върху останалите през някаква цепнатина на едната си буза, поради невъзможност да направи друго. Изглежда подобието му на уста пресъхна, защото започна да издава нечленоразделни звуци, мучейки от удоволствие. Макаренко се бе преобърнал надолу и приличаше на чекист в акция.
Учителят се изправи напълно. Спря да трепери – сякаш някакво успокоение мина през тялото му. В този момент го забелязаха и нададоха неистов вой. Тлъст, гурелив олигофрен с уши на прилеп доближи ръка до лигавата си уста и духна. Една хартиена фунйка с карфица на върха изсвистя и се заби в скулата на учителя. Тънка струйка алено червена кръв се спусна по страната му и попви в яката на бялата риза, но той не й обърна внимание.От погледа му струеше нещо много светло и ясно. Изведнъж стана невероятно тихо.
Първият учебен час започваше.
(1993г.)
Иван Вълков
Post a Comment