aloosia

ЖЕНАТА: Помниш ли как ми хвана китката само с дланта си. Помниш ли силата, с която ме дръпна в колата. Помниш ли потта ти как капеше по рамото ми. Помниш ли как хапех тапицерията на седалката.

МЪЖЪТ: Само като те видях в огледалото за странично виждане и ми забумтя главата. Бум бум бум. Направо чувах кръвта как шурти, как клокочи по врата нагоре към главата. Роклята се разстила и развлачва по краката ти, бедрата се отъркват едно в друго. Презрамката е толкова фина на рамото ти, трябват й моите пръсти. Тази тънка линийка на рамото ти.

ЖЕНАТА: А помниш ли химикалката как потъна в окото ти. Натисках, натисках, докато пръстите ми допряха разлигавената дупка, от която беше протекло окото ти. Заклещен в мен, с глава запъната в тавана на колата, потръпваше и нямаше накъде да отстъпиш, къде да завиеш, къде да се дръпнеш. Пръстите ми стискат химикалката, наполовина потопени в кръв и око, с другата ръка стисках китката ти. Помниш ли как стисках китката ти, за да не те боли.

МЪЖЪТ: Помня.

* * *

ЖЕНАТА: Не знам защо забих химикалката в окото ти. Преди това дори не бях извикала. Не ти видях лицето. Само сини петна по блузата ти.

МЪЖЪТ: Раета. Блузата му беше на сини раета.

ЖЕНАТА: Да.

* * *

МЪЖЪТ: Въпреки че беше все още на няколко метра зад колата ми вече усещах мириса ти. Миризмата на косата ти, уплетена в ръката ми. Дъхът ти на врата си можех да усетя вече. И тази презрамка, направена, за да я дръпнат от рамото ти пръстите ми. Никога не съм виждал рамото ти без тази презрамка. Презрамката е част от него. Тънка бяла линия. Чака да я смъкна.

ЖЕНАТА: Какво е да си мъртъв?

МЪЖЪТ: Ти как мислиш.

* * *

ЖЕНАТА: Разкажи ми нещо за себе си.

МЪЖЪТ: Какво искаш да знаеш?

ЖЕНАТА: Изнасилвал ли си друг път?

МЪЖЪТ: Не.

ЖЕНАТА: Косата ти тъмна или светла беше?

МЪЖЪТ: Не помниш ли?

ЖЕНАТА: Мисля, че беше по-скоро тъмна.

МЪЖЪТ: Тъмно руса.

ЖЕНАТА: Да, сега си спомням. Кръв по светъл кичур къса, права коса.

* * *

МЪЖЪТ: А тази химикалка откъде се взе?

ЖЕНАТА: Напипах я на пода на колата. Не знам дали е изпаднала от чантата ми или е била твоя. В началото не я видях, а после вече беше дотолкова омазана в кръв и слуз, че не можеше да се различи какъв цвят е.

* * *

ЖЕНАТА: Наистина не знам как ръката ми с химикалката се озова в окото ти. Нищо не видях, докато не усетих как пръстите ми потъват в меката разкъсана дупка. Как мислиш, защо го направих?

МЪЖЪТ: Идея нямам.

* * *

СЪПРУГАТА НА МЪЖА: Заравям лице в блузата ти. Беше се прибрал за малко, за да вземеш нещо и се преоблече преди да излезеш пак, защото много се беше изпотил. Мирише на потта ти, на кожата ти, на тялото и малко на парфюма ти.



Рамото ти, издълбано, за да легне в него главата ми.



Миризмата ти във всичко. Полепнал си по чаршафите. Възглавницата е поела формата на врата ти.



Когато се събудя и в просъницата ми се струва, че ръката ти е върху гърба ми.



Тази липса нямам с какво да я напълня. Дупка си, изрязана навсякъде. И не мога и аз да се пусна в тази дупка. Как да дишам, когато си ми издишал всичкия въздух и си го взел със себе си.



Не знам дали си навик, от който не мога да отвикна. Не мога да отвикна да смуча пръста ти. Не мога да отвикна да ми тежиш. Не мога да отвикна да ме задушаваш. Не мога да те махна, а те няма.



Ще се превърна в сборната точка на всички твои разпиляности. Блъскам се в теб постоянно - твой косъм, заплетен в одеалото, два билета за кино, снимка на сестра ти, кал от обувката ти. Ще оближа калта ти, ще изпия слюнката ти, за да попия в небцето ти.

* * *

ЖЕНАТА: Толкова бързо, толкова бързо. Бързо, бързо, бързо. Лицето ти изчезва в тази бързина. Не знам къде е лицето ти. Само един застопорен момент - вдървеното ти тяло над мен, кръв, която капе по врата ми. И само това. Защо толкова бързо. Защо бързаш. Забави.

Искам да видя.

Искам да те видя.

* * *

СЪПРУГАТА: Представям си, че си в кухнята. Чувам как пускаш чешмата, взимаш чаша от шкафа, скърцането на вратата, звук на вода в стъкло, как се пълни, завърташ крана. Ще ми донесеш чаша вода в леглото. Затворила съм очи и съм опряла чело и длан в стената. Вратата на кухнята, минаваш през коридора, паркетът на стаята проскърцва, пристъпваш, леглото хлътва под тялото ти, навеждаш се към мен. Ръката ти на рамото ми и трябва само да се обърна, за да взема чашата с вода. Челото ми ще остане на стената до утре сутринта.

СЪПРУГАТА: Стискам блузата ти между коленете си. Не мога да позволя миризмата ти да изветрее от нея. Ще я опаковам в найлон, за да се спари потта ти вътре. После ще се задуша в найлона.

СЪПРУГАТА: Ако я видя дали ще я позная. Има само едни пръсти на света, които са влизали в окото ти. Ще мога ли да ги позная.

СЪПРУГАТА: Ако изнасиля тази, която ти си изнасилил, ще те докосна ли пак. Ще мирише ли тя отвътре на теб. Искам да подуша скутовете на всички жени покрай които минавам на улицата, да позная в коя още стои отъркването ти, коя е още охлузена от бедрата ти.


* * *
Жената с ножица пред огледалото

МЪЖЪТ: Какво си мислиш ти? Какво си мислиш? Не се и опитвай.

ЖЕНАТА: Остави ме на мира.

МЪЖЪТ: Идиотка. Ако си отрежеш косата това нищо няма да промени. Престани. Какво си мислиш. Че ако не си като тогава ще ме разкараш. Спомни си. Спомни си как покапах по теб и се просмуках. По врата ти. Попил съм в теб и скоро ще те срещна. Размърдай си малко заспалия си мозък. Нали не мислиш, че е било случайно. Нали не мислиш, че всеки ден ... Престани веднага. Махни тая ножица.

ЖЕНАТА: Глупости. Говориш тъпотии. Не помня. Не помня лицето ти. Ако можех да те срещна на улицата нямаше да те позная. Представи си. Ти си сервиьор и сядам да обядвам в ресторанта ти. Ти ми носиш палачинки с боровинково сладко и аз ги взимам, изяждам ги, поръчвам си кафе с мляко. И това е. След това няма разлика. Не знам, че си ти. Искам да знам, когато те срещна. Искам да те позная, но не помня лицето ти. Кажи ми как изглеждаш. Опиши се с три думи.

МЪЖЪТ: Остави ножицата

* * *

СЪПРУГАТА: Получих следното писмо от теб:

,,Щастие мое,

Толкова ми лиспваш. Липсва ми лекия натиск на глава ти, когато спиш върху рамото ми. Липсва ми гъделичкането на косата ти по носа ми, което ме събужда през нощта. Така събуден да слушам как спиш и да не мърдам и да съм тих.

Любов моя, малка моя нежност, как искам да целуна пак меката кожа на извивката на кръста ти. Да заспя с ръка, притисната в свивката на коляното ти. Искам да те завия с цялата тиха нежност на ръката ми, нужна моя.

Толкова ми липсваш, че ще дойда и ще те отвлека. Ще те скрия в длан и ще те покрия с устните си.

Мила моя, целувам пръста ти и мисли как съм се притиснал в теб."

Като написах писмото го прибрах в плик, написах отгоре, че си ми го изпратил ти и че ме целуваш леко по врата. Прибрах в чекмеджето, за да скъсам плика утре и да го прочета. Не ме притеснява, че е с моя почерк, а не с твоя, защото твоята ръка е в моята и кожата ми е твоята кожа. Лека нощ, мили мой, нежност моя, ще прочета писмото ти утре.

* * *

ЖЕНАТА: Повръща ми се от теб. Повръща ми се от кожата ми, напоена с теб. Снощи бях на вечеря с баща ми. Ядохме бифтек и си говорихме за политика. И вилицата ми проникна в свежото месо. Изпотих се. Усещах струйката пот, която се стичаше по гърба ми, от плешката, прескочи линията на сутиена и продължи към кръста. След това ножът - не беше много остър - натиска месото, от него потича розов сок. И тогава повърнах на масата. Не разбрах кога стана и нищо не можах да направя. Замириса силно, една дама на съседната маса също повърна (не знам дали заради миризмата, или заради парчетата месо, напоени в стомашен сок, които се отплеснаха към покривката на масата й).

Повръща ми се от теб. От думите ти се стягам и настръхвам и не мога да бъда спокойна.

Попил си в мен и не мога де те отмахна. Кажи ми, как да те изчегъртам от себе си. Потта ти, покапала по рамото ми, е попила навътре, навътре и се разхожда из тялото ми без да се съобразява със завоите и кожата ми. Завзел си ме и с тази кръв капеща от окото ти ме плашиш и така застивам и не мърдам. Нали продължих, ходя на работа и се виждам с разни там. Нали вървя и гледам и ще те забравя. После се вдървявам и тази пот пак потича и ме гъделичка, подмишницата, кръста, и краката ми омекват. Повръща ми се от теб. Не помня лицето ти. Само тази сила, сграбчила, схванала китката ми и парфюма ти. Защо толкова бързо. Забави.

Защо не беше по-плавен. Ако те бях видяла. Защо не ми каза нищо.

Ако помнех лицето ти дали пак щях да помня миризмата ти.

Ако беше отворил бавно вратата дали щеше да нанесеш по-малко вреда. Ти си моята последна травма, изличи всички предишни. Няма нищо зад теб, тялото ти, изрязано в празната рамка на врата. Само ти си.

МЪЖЪТ: Беляза ме презрамката ти в огледалото ми. Няма какво да ме изтрие от теб.
ЖЕНАТА: Като погледна ръцете си и знам, че съм тук. И само това. И нищо повече.

Posted by Foxe on Wednesday, October 11, 2006 at 1:27 PM | Permalink