aloosia

Харун и морето от приказки

Шах Дрън-Дрън

Много отдавна в страната Алифбай имаше един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнаджедно скръбен, че забрави собственото си име. Разположен бе край печално море, пълно с тъжнорибки, тъй злочести на вкус, че хората се оригваха на тъга въпреки синевата на небето.
На север от скръбния град имаше мощни фабрики, в които (поне така ми казаха) произвеждали мъка, пакетирали я и я разпращали по цял свят, а светът нямаше насита за нея. Чер пушек кълбеше от комините на тези фабрики за скръб и тегнеше над града като лоши вести.
А в дълбините на града, зад стария квартал с порутени сгради досущ като разбити сърца, живееше едно щастливо момче на име Харун – единственот дете на големия разказвач на приказки Рашид Халифа, чиято жизнерадост бе прочута в тази тъжна страна и чийто неспирен поток от бивали, небивали, врели и некипели истории му спечели не един, а цели два прякора. За почитателите си беше Рашид, Несекващия Океан от Приумици, преизпълнен с весели истории тъй, както морето гъмжеше от тъжнорибки. Ала завистливците го наричаха Шах Дрън-Дрън. За жена си Сорая Рашид от години вече бе най-любящият съпруг, какъвто една жена може да си пожелае, и през всички тези години Харун расна в дом, където вместо тъга и намусеност властваха лекокрилият смях на баща му и сладкопойният глас на майка му.
И изведнъж нещо се обърка. (Може би тъгата в града най-сетне се просмука и през техните прозорци.)
В деня, когато Сорая престана да пее, и то насред куплета, сякаш някой бе натиснал копче, Харун се досети, че ги чакат неприятности. Ала и през ум не му мина колко.

***

Рашид Халифа бе тъй зает със съчиняване и разправяне на приказки, че дори не забеляза замлъкването на жена си, от което нещата само се влошиха. Но нали все пак Рашид бе много зает, нали бе Океан от Приумици, знаменитият Шах Дрън-Дрън! И тъй като постоянно се налагаше да репетира и да се явява на сцената, той просто престана да забелязва какво става в собствения му дом.
Препускаше из града и цялата страна да разказва истории, докато Сорая си стоеше у дома все по-заоблачена и дори може да се каже гръмотевична.
Задаваше се страшна буря.
Харун придружаваше Рашид при всяка възможност, защото татко му си бе същински вълшебник, това не можеше да се отрече. Покатерваше се, примерно на някаква скована набързо, често импровизирана естрада в задънена уличка, претъпкана с окъсани деца и беззъби старци, и щом започваше да ниже своите приказки, дори многобройните бездомни крави в града спираха и наостряха уши, маймуните се разкрещяваха одобрително от покривите на къщите, а папагалите по дърветата се захващаха да подражават на гласа му.
Харун често си мислеше, че баща му е същински жонгльор, защото историите му всъщност бяха множество приказки, които той главозамайно размесваше без нито веднъж да ги обърка.
Откъде му хрумваха всички тези измислици? На пръв поглед РАшид само разтваряше пълните си червени устни в усмивка и хор! Оттам изскачаше чисто нова сага със всичко, дето й се полага : вълшебник, любовна ингрига, зли чичовци, дебели вуйни, мустакати бандити с панталони на жълто-черни карета, фантастични местности, страхливци, герои, битки и пет-шест мелодии, които направо се натрапваха на човек и той започваше веднага да си ги тананика. „Всичко произлиза отнякъде – мислеше си Харун, - затова и тези истории не може просто тъй да се появят от нищото...”
Но всеки път, когато задаваше на баща си този най-важен въпрос, Шах Дрън-Дрън присвиваше своите (нека си го кажем) изцъклени очи, потупваше друсливото си шкембе, пъхаше палец в уста и започваше да издава нелепи звуци – все едно, че пие – гъл-гъл-гъл...Харун страшно мразеше баща му да прави така.
- Кажи ми, моля те, откъде? – настояваше той, а Рашид мърдаше тайнствено вежди и рисуваше магьоснически кръгове из въздуха.
- От Морето на Приказките – отвръщаше. Пия от топлите Приказни Води и после целият съм под пара.
Харун много се дразнеше на тези думи.
- Къде я държиш тогава тази топла вода? – лукаво го подпитваше. – Може би в термос? Да, ама не съм виждал никакви термоси наоколо.
- Тя тече от невидимо Кранче, инсталирано от един Воден Джин – твърдеше най-сериозно Рашид. – Но трябва да си абонат.
- А как се става абонат?
- Това е прекалено сложно за обясняване.
- Освен това – намусено казваше Харун – никога не съм виждал и Воден Джин.
Рашид само свиваше рамене.
- Ти винаги ставаш от сън толкова късно, че не си виждал и разносвача на мляко – изтъкваше той. – Това ни най-малко не ти пречи да пиеш мляко. Затова престани, ако обичаш, с твоите вечни „ако” и „обаче” и се задоволи с приказките, които ти доставят такова удоволствие.
И тук спорът им приключваше.
Само че един ден Харун зададе един въпрос в повече и стана тя, каквато стана...

***

Семейство Халифа живееха в приземния етаж на малка бетонна сграда с розови стени, якро зелени прозорци и боядисани в синьо балкони с къдрави като дантела железни парапети, от което къщата (според Харун) приличаше повече на торта, отколкото на нечий дом. Не беше красива – нямаше нищо общо с небостъргачите, където живеят свръх-богатите, но пък и не приличаше на жилищата на бедняците. Бедните живееха в порутени колиби, направени от стари мукавени кашони с найлонови облицовки, слепени от бездънното им отчаяние. Имаше и свръхбедни, които изобщо нямаха къде да живеят. Спяха по тротоарите и в предверията на магазините, но дори за това бяха принудени да плащат наем на местните гангстери. Така че няма да сбъркаме, ако кажем, че Харун беше човек с късмет, но късметът има навика да те напуска без никакво предупреждение. Допреди миг си имал над главата си звезда, която е бдяла над благополучието ти и изведнъж хоп! От нея нито следа.

***

В тъжния град хората имаха – в по-голямата си част – по много деца, ала децата на бедните боледуваха и гладуваха, докато децата на богатите преяждаха и се дърлеха постоянно за парите на родителите си. Въпреки това Харун все питаше защо майка му и баща му нямат повече деца, ала единственият отговор, който получаваше от Рашид, едва ли можеше да се нарече отговор:
- Много неща, млади Харун Халифа, са неведоми за теб.
Господи, какво всъщност означаваше това?
- Изразходвахме цялата си дажба детеправене, за да създадем теб – обясняваше Рашид.-
Щеше да стигне поне за четири-пет деца. Да, господинчо, неведоми неща за теб колкото щеш.
Прямите отговори не бяха по силите на Рашид Халифа, който за нищо на света не би тръгнал по пряката пътека, ако съществуваше по-дълъг и криволичещ път. Сорая даваше на сина си по-прост отговор:
- Опитахме – казваше с тъга – Но създаването на деца не е толкова проста работа. Я виж горкото семейство Сенгпута.
Семейство Сенгпута живееха над тях. Господин Сенгпута беше чиновник в Градската Корпорация, кльощав като клечка, с пискливохленчещ глас и много стиснат за разлика от жена си Онита – щедра, гръмогласна и друсливодебела жена. Нямаха деца и поради това Онита Сенгпута обръщаше на Харун повече внимание, отколкото на него му допадаше. Носеше му сладкиши (дотук добре), рошеше му косата (кофти), а когато го прегръщаше, огромните преливащи като каскади пластове тлъстини го обграждаха отвсякъде и това силно го притесняваше.
Господин Сенгпута не обръщаше никакво внимание на Харун, но вечно търсеше повод да си поговори със Сорая, което хич не бе по вкуса на Харун, особено като се има предвид, че съседът постоянно критикуваше Рашид, разказвача на приказки, когато мислеше, че Харун не го чува.
- Този ваш съпруг, ще ме извините – започваше с пискливото си хленчещо гласче, - ходи с нос, навирен в облаците, и не стъпва по земята. Какви са тези истории? Животът не е книжка с приказки или магазин за шегички. Цялото това търсене на удоволствия няма да доведе до добро. Има ли смисъл да се разказват небивалици?
Харун, долепил ухо до прозореца, реши, че господин Сенгпута не му харесва – този човек, който мрази приказките и техните разказвачи. Не, той никак не му харесваше.
Има ли смисъл от небивалици? Харун не можеше да отпъди от главата си този ужасен въпрос. Добре, че имаше хора, които намираха приказките на Рашид за полезни. По онова време тъкмо наближаваха изборите и големите Тъпанобиячи на различните политически партии до един се стекоха при Рашид, с усмивки на угоени котки, за да го молят да разказва небивалици по техните митинги и само техните. Всеизвестно бе, че ако успееш да си осигуриш медения език на Рашид да говори в твоя полза, край на всичките ти грижи. Никой не вярва и една дума на политикана, колкото и да се кълне, че говори истината и само истината. (Всъщност именно това убеждава хората, че ги лъжат.) Ала хората вярваха безпрекословно на Рашид, защото той никога не пропускаше да изтъкне, че всичките му думи са плод на неговата фантазия и в тях няма капка истина. И така, политиканите имаха нужда от Рашид да им помогне да спечелят гласовете на народа. Те се наредиха пред вратата на дома му със своите лъснали лица, неискрени усмивки и торби, пълни с пари. Рашид трябваше само да си избира.

***
Денят, когато всичко тръгна накриво, Харун се прибираше от училище и по пътя го настигна първия порой на дъджовния сезон.
Когато над тъжния град започваше да вали, животът ставаше по-поносим. В морето се появяваха вкусни калкани и хората си отдъхваха от тъжнорибките. Въздухът ставаше хладен и чист, понеже дъждът отмиваше черните пушеци, кълбящи от комините на фабриките за тъга. Харун Халифа много обичаше да се измокри до кости при първия дъжд за годината, затова взе да подскача наоколо, подгизна чудно хубаво от топлия порой и отвори уста, за да могат тежките капки да пльокат по езика му. Пристигна у дома мокър и лъскав като рибките в морето.
Госпожа Онита беше на своя балкон и се тресеше като пача. Ако не бе дъждът, Харун щеше да забележи, че тя плаче. Прибра се у дома и видя, че Рашид разказвача прилича на човек, показал глава през прозореца – очите и бузите му бяха вид-вода, а дрехите му съвсем сухи.
Майката на Харун, Сорая, избягала с господин Сенгпута. Точно в единайсет часа сутринта пратила Рашид в стаята на Харун да търси някакви чорапи. След секунди, докато той издирвал чорапите (Харун много умееше да ги губи), чул входната врата да се хлопва и миг по-късно – шум от погегляща кола. Върнал се в хола и установил, че жена му е изчезнала, а зад ъгъла с пълна скорост завивало едно такси. „Изглежда много старателно е планирала всичко”, решил той. Часовникът още показвал точно единайсет часа. Рашид грабнал един чук и разбил часовника на парченца. Сетне сторил същото с всички часовници в къщата, включително и с будилника върху нощното шкафче на Харун.
Първите думи, които Харун произнесе, когато чу за бягството на майка си, бяха:
- Защо трябваше да чупиш и моя часовник?
Сорая бе оставила писмо, изпълнено с всички онези лошотии, които господин Сенгпута разправяше по адрес на Рашид: „Теб те интересуват само удоволствията, а един мъж на място трябва да знае, че животът е нещо сериозно. Главата ти е пълна с измишльотини и в нея няма място за факти. Господин Сенгпута е лишен от въображение и това много ми допада.” Имаше и послепис : „Кажи на Харун, че го обичам, но повече не издържам. Трябва незабавно да го сторя.”
Дъждовни капки се застичаха от косата на Харун и намокриха писмото.
- Какво да правя, синко? – жално попита Рашид. – Разказването на приказки е единствената работа, която умея да върша.
Като чу колко е нажален баща му, Харун се ядоса и се развика:
- Защо? Какъв е смисълът от приказки, които дори не са правдиви?
Рашид скри лице в шепите си и се разрида.
На Харун му се прииска да върне думите си назад, да ги измъкне от ушите на баща си да ги натъпче обратно в устата. Но това, естествено, не бе осъществимо. Ето защо обвини себе си, когато малко по-късно при най-смущаващи обстоятелства стана Нещо Немислимо:
Рашид Халифа легендарният Океан от Приумици, прославеният Шах Дрън-Дрън, застана пред многобройната публика, отвори уста и проумя, че вече няма какво да разказва.

***

След като майка му напусна дома им, Харун откри, че не е в състояние да задържи мислите си върху нещо за по-дълго време или – да бъдем съвсем точни – за повече от единайсет минути. Рашид го заведе на кино, за да го поободри, но точно след единайсет минути вниманието на Харун се разсея и когато филмът свърши, той изобщо не помнеше как се е развило действието и се наложи да попита баща си дали накрая добрите все пак са победили. На другия ден Харун беше вратар по време на хокеен мач с децата от квартала и след като през първите единайсет минути спаси няколко опасни нападения, изведнъж започна да пропуска най-лесните, най-глупавите и унизителни голове. И така продължи – мисълта му хукваше нанякъде, а тялото му изоставяше. Това му създаваше затруднения, защото много интересни, а и важни неща продължават повече от единайсет минути, като например храненето и изпитите по математика.
Онита Сенгпута беше онази, която разбра какво точно става. Тя бе започнала да слиза при тях на гости по-често и отпреди, за да обяви, примерно, по най-предизвикателен начин:
- Край на госпожа Сенгпута! От днес нататък ще ме наричате само госпожица Онита!
След което се пляскаше силно по челото и започваше да реве :
- О-о-о-! Какво ще стане с мен?!
Когато обаче Рашид сподели с госпожица Онита за разсейващото се внимание на Харун, тя заяви твърдо и уверено:
- Майка му напусна дома в единайсет часа. Възниква проблемът с единайсетте минути. Причината е загнездена в неговата писсалкохолия.
На Рашид и Харун им трябваше малко време, за да включат, че тя иска да каже „психология”.
- Поради своята писиалкохолична натъженост, младият господин е затънал дълбоко в цифрата единайсет и не може да премине към дванайсет – продължи госпожица Онита.
- Не е вялно – възрази Харун, но дълбоко в сърцето си се боеше, че тя е права. Нима бе заседнал във времето като счупен часовник? Да не би проблемът да се разреши само ако Сорая се завърне и пусне пак часовниците?

***

Минаха няколко дни и Рашид Халифа бе поканен от някакви политици в град Г и близката долина К, сгушена в полите на планините М, да им изнесе представление. (Тук е мястото да спомена, че в страната Алифбай градовете и местностите бяха назовани с букви от азбуката, което често създаваше неразбории, защото броят на буквите е ограничен, за разлика от местата, които се нуждаят от имена. Затуй множество местности бяха принудени да делят по между си една и съща буква. Това от своя страна означаваше, че повечето писма попадаха на грешен адрес. На всичкото отгоре много места, като например тъжният град, напълно забравяха имената си и утежняваха още повече положението. Можете да си представите какво преживяваха служителите на местната пощенска служба и нищо чудно, че те понякога бяха твърде раздразнителни.)
- Трябва да ида – каза Рашид на Харун, като се правеше на храбър. – В град Г и долината К времето е още хубаво. Тук въздухът само те избива на сълзи.
И наистина, над тъжния град се сипеше такъв силен дъжд, че човек можеше да се удави само като диша въдуха. Госпожица Онита, която случайно бе слязла от горния ежат и се отби при тях, тъжно се съгласи с Рашид.
- Хубаво си го намислил. Вървете и двамата. Ще си изкарате една хубава почивка. Хич не мислете за мен горката. Аз ще си седя ли, седя тук сам-самичка.

***

Град Г не е нищо особено – каза Рашид на Харун, докато влакът ги отнасяше към въпросното селище. – Но затова пък долината К! Това вече е нещо! Златни ниви и сребърни планини, а насред долината има едно прекрасно езеро, което между другото се казва Скучното Езеро.
- Щом като е толкова красиво, защо не се казва Интересното Езеро? – попита Харун, а Рашид с огромно усилие на волята се опита да демонстрира добро настроение и да приеме едновремешната си роля на всезнаен разказвач.
- О! Интересното Езеро – каза той с най-тайнствения си глас – е нещо съвсем различно. То е Езеро с Много Имена, да, господинчо!
И продължи да се насилва, та гласът му да звучи жизнерадостно. Разказа на Харун за луксозната яхта, която ще ги чака на брега на езерото, за развалините на вълшебния замък горе в сребърните планини и за разкошните градини на древните императори, които стигали до самия бряг на Скучното Езеро – градини с фонтани, тераси и беседки, където все още витаели духовете на някогашните владетели, маскирани като птици. Ала точно след единайсет минути Харун спря да го слуша и Рашид млъкна. Двамата се загледаха безмълвно през прозореца на купето към необятната скука на равнината.
На гарата в град Г ги чакаха двама сериозни мъже с огромни мустаци и панталони на крещящи жълти карета.
„Приличат ми на злодеи” помисли Харун, но с никого не сподели мнението си. Двамата мъже откараха Харун и Рашид право на политически митинг. Минаха покрай автобуси, ото които се изръсваха хора, както мократа гъба ръки капки вода и навлязоха насред човеши гъсталак – тълпа, плъпнала във всички посоки като растителност в джунгла. Имаше огромни храсталаци от деца и лехи, обрасли с жени като цветя. Рашид бе потънал в размисъл и тъжно кимаше в отговор на собствените си мисли.
И тогава Немислимото се случи. Рашид се появи на сцената пред необятната джунглотълпа. Харун го наблюдаваше отстрани. Горкият разказвач отвори уста, тълпата изквича от възбуда, а Рашид Халифа, застанал там със зинала уста, внезапно проумя, че тя е празна – празна, като сърцето му.
- Ък!
Това бе единственото, което произнесе. Шах Дрън-Дрън крякаше като глупава гарга.
- Ък, ък, ък!

***

Сетне ги затвориха в спарена канцелария и двамата мустакати мъжи в крещящи жълтокарирани панталони се нахвърлиха върху Рашид с викове и го обвиняваха, че бил подкупен от съперниците им. Намекнаха, че ще му отрежат езика, пък и не само езика... А Рашид, почти разплакан, все повтаряше, че не проумява защо е направил засечка и обеща да компенсира тази неприятност.
- В долината К ще бъде страхотен, неповторим! – кълнеше се той.
- Дано! – крещяха в отговор мустакатите. – Иначе ще се простиш с лъжливия си език!
- Кога ще излита самолетът за К? – намеси се Харун с надеждата, че ще поуспокои обстановката. (Той знаеше, че в планината няма прокарани железопътни релси.)
Кресльовците се разкрещяха още по-неистово.
- Самолет ли? Самолет! Приказките на баща му не могат да пълзят, а на малкия му се лети! Никакъв самолет за вас! Гонете автобуса!
„Пак аз съм виновен – помисли злочестият Харун. – Аз започнах. Има ли смисъл да се разказват небивалици? Зададох този въпрос и разбих сърцето на татко. Значи аз трябва да поправя всичко. Необходимо е нещо да се стори.”
Само дето нищо не му идваше на ума.


ПОЩЕНСКИЯТ АВТОБУС