aloosia

refreshed

2007-11-17T06:21:00.000-08:00

http://aloosia.wordpress.com

Хулио Кортасар

2007-11-14T03:18:00.000-08:00

Милонга*

Няма го Южният кръст,
когато жаден повдигам глава
да изпия черното ти вино, полунощ.
Няма ги също ъглите с малките сънливи магазини,
където ароматът на трева трепти върху кожата на въздуха.

Но разбирам, че всичко е винаги на място
като в джоб, където всеки миг
ръката търси монета, ножче или гребен –
неуморимата ръка на тъмната памет,
воято преброява своите мъртви.
Южният кръст, горчивото мате.
И гласовете на приятели
в разговор с други гласове.

* Когато пишех това стихотворение, все още имах приятели, останали в моята земя, след това ги убиха или се изгубиха в бюрократично или пенсионно мълчание, отидоха мълчаливо да живеят в Канада или Швеция или изчезваха и техните имане се превръщаха само в част от един несвършващ списък. Последните два стиха не се отнасят към сегашния момент: не мога вече дори да си представя гласовете на тези мои приятели. Или ако говорят с други хора. Де да беше така! Но за какво ще говорят, ако говорят?

Доброто дете

Няма да се случи да развържа обувки и градът да ми гризе
ходилата,
няма да се напия под някой мост, нито ще допусна грешка
в поведението.
Приемам тази съдба на изгладени ризи,
пристигам точен пред киното, отстъпвам място на госпожите.
Продължителното объркване на сетивата не е за мен, обречения
на пастата за зъби и меките хавлии. Ваксинирам се.
Но гледай що за нещастен любовник съм, неспособен да скоча
дори във фонтан
и да ти донеса червена рибка сред яростта на бавачки и полицаи.

превод: Илинда Маркова

Сп. Съвременник бр. 4, 1990г.

Бекет

2007-10-03T15:08:00.000-07:00

"Нищо да не знаеш, е нищо, нищо да не искаш да знаеш, е нищо, в сравнение с това нищо да не можеш да узнаеш, с това да
знаеш, че нищо не можеш да узнаеш - оттук е пътят на истински безразличния към откритията на изследовател."

„Молой"

"Впрочем съществува ли изобщо неестествен край, не са ли всички свършеци проява на добрата природа..."

Моран : " Понякога се усмихвах сякаш вече бях мъртъв"

"Промяната ми приличаше по-скоро на някакво раздробяване, на внезапно рухване на всичко онова, което ме защитаваше от всичко друго, което бях осъден вечно да понасям в съществуването си."

***
ако приемем че като палачи имаме интерес да
останем на място то като жертви той ни кара да
потеглим

според тези две желания които се борят във вся-
ко сърце би било нормално второта да надделе до-
ри с малко

защото видяхме го още по времето на

пътувания-
та и изоставянията единствено жертвите пътуват

палачите им са като вкаменени вместо да се хвър-
лят по следите им десен крак дясна ръка бутай дър-
пай десет метра петнайсет метра те остават там къ-
дето са били изоставени може би също резултат от
правдата ни

въпреки че и тя е донякъде намаляла
съдържайки за всеки един същото задължение
точно онова да бягаш без страх и да преследваш
без надежда

и ако в този късен час

все още можеш да възпри-
емаш други светове

толкова справедливи колкото и нашият но не тол-
кова добре организирани

може би има един доста милостив за да приюти
местата където никой не изоставя никого не чака
никога никого и никога две тела не се докосват

и ако това може да ни се стори странно без про-
визии за да ни подкрепят ние бихме могли да се вла-
чим ей така по волята на страданията си събранни
на запад и стремящи се към

едно несъществуващо
спокойствие

" KAK E "

Борис Виан - Любовта е сляпа

2007-08-09T05:38:00.000-07:00

Любовта е сляпа

I
На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изгледаше странно непроницаема, между другото - сякаш беше силно оцветена в синьо.
Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар" № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването.
Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов. Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините; процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти; заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.
Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.

II
На тринайсти август Орвер Латюил се събуди след тристачасов сън; изплуваше от доста тежко пиянство и отначало помисли, че е ослепял, което правеше голяма чест на поднесените му напитки. Беше нощ, но особена нощ, защото, с отворени очи, той имаше чувството, което човек изпитва, когато върху затворените му клепачи падне светлината на електрическа лампа. С несигурна ръка потърси копчето на радиото. То работеше и новините го просветиха горе-долу.
Без да обръща внимание на празните коментари на говорителя, Орвер Латюил размисли, почеса се по пъпа и помирисвайки нокътя си, призна, че има нужда от баня, но тази удобна мъгла, паднала върху всичко като плаща на Ной върху Ной или като мизерията върху бедните, или като воала на Танит върху Саламбо, или като котка в цигулка, го накара да се убеди, че банята е ненужна. Впрочем мъглата имаше лек мирис на туберкулозна праскова и трябваше да убие личните миризми на спарено. Между другото звуковете се чуваха добре и шумовете, обвити в тази вата, придобиваха странен резонанс, светъл и бял като гласа на лирично сопрано, чието небце, пробито при нещастно падане върху ръчката на плуг, е било заместено с протеза от ковано сребро.
Първо, Орвер прочисти мозъка си от всички проблеми и реши да действува, сякаш нищо не се е случило. Вследствие на което се облече безпрепятствено, защото дрехите му бяха подредени на мястото си, с други думи - едни по столовете, други под леглото, чорапите в обувките, едната обувка в някаква ваза, другата под нощното гърне.
- Боже мой - каза си той. - Колко е странна тази мъгла.
Това не особено оригинално размишление го спаси от дитирамбите, от обикновения ентусиазъм, от тъгата и мрачната меланхолия и той просто постави явлението в категорията на констатираните неща. Но лека-полека добиваше смелост и привикваше към необичайното, докато накрая реши да предприеме няколко експеримента с хора.
- Ще сляза при портиерката и ще оставя панталона си разкопчан - каза той. - Да видим дали има мъгла, или това е от очите ми.
Картезианското мислене на французина го кара да се съмнява в съществуването на непрогледна мъгла дори ако тя е толкова гъста, че му пречи да вижда, но това не може да се каже по радиото, защото човек може да се ориентира и да реши да повярва в чудото. Всички в радиото са говеда.
- Разкопчавам се - каза Орвер - и слизам така.
Той се разкопча и слезе така. За първи път в живота си забеляза скърцането на първото стъпало, скрибуцането на второто, скриптенето на четвъртото, хрускането на седмото, пукането на десетото, трещенето на двадесет и второто и дрънкането на месинговия парапет, чиято крайна подпорка беше отлепена. Насреща някой се качваше, като се държеше за стената.
- Кой е? - попита той, като се спря.
- Льорон! - отговори г-н Льорон, който живееше срещу него.
- Добър ден - каза Орвер, - аз съм Латюил.
Протегна ръка и срещна нещо твърдо, което пусна с учудване. Льорон се засмя смутено.
- Извинете - каза той, - но нищо не се вижда, а тази мъгла е адски топла.
- Така е - отвърна Орвер.
Мислейки за разкопчания си панталон, вече засегнат установи, че на Льорон му е хрумнало същото.
- Е, тогава довиждане - каза Льорон.
- Довиждане - каза Орвер и тайно отпусна трите дупки на колана си.
Панталонът се смъкна в краката му, той го изу и го хвърли долу през парапета. Наистина мъглата беше топла като трескав пъдпъдък и щом Льорон се шляеше разголен, Орвер не можеше да остане облечен. Всичко или нищо.
Сакото и ризата му полетяха. Остави само обувките. Като слезе по стълбището, той леко почука на прозорчето на портиерката...
- Влезте - чу се гласът на портиерката.
- Има ли поща за мен? - попита Орвер.
- О, г-н Латюил! - прихна дебелата госпожа, която винаги намираше за какво да се смее. - Значи... Добре сте се наспали? Не исках да ви безпокоя.... но да бяхте видели първите дни на тази мъгла!... Всички полудяха. А сега... е, така де... свикваме...
Той усети, че тя се приближи към него по силния й парфюм, който преодоля млечната бариера.
- Само за яденето не е много удобно - каза тя. Странна е тази мъгла... насища, както се казва... аз, знаете ли, се храня добре... но от три дена - чаша вода, парче хляб и това ми стига.
- Ще отслабнете - каза Орвер.
- Ха, ха! - изкикоти се тя със своя смях, дрънчащ като торба с орехи, падаща от шестия етаж. - Пипнете да видите, г-н Орвер, никога не съм била в такава форма. Дори циците ми щръкват... Пипнете да видите...
- Но... ъ-ъ... - измънка Орвер.
- Пипнете да видите, ви казвам.
Тя взе ръката му, напипвайки я напосоки, и я сложи на върха на една от въпросните цици.
- Удивително! - установи Орвер.
- Аз съм на четиридесет и две години - каза портиерката. - Е, никой не би ми ги дал! Ах!... Тези, които са едрички като мен, донякъде имат предимство...
- По дяволите! - възкликна Орвер, поразен... - Та вие сте гола!...
- Добре де, ами вие! - отвърна тя.
- Вярно - каза си Орвер. - Що за идея ми хрумна.
- По телевизията казаха - продължи портиерката, - че това е полововъзбудителен аерозол.
- Ах!... - обади се Орвер; портиерката се притискаше към него, дишайки учестено, и за миг му се стори, че се възражда от тази проклета мъгла.
- Чакайте, госпожа Панюш - умоляваше я той. - Да не сме животни. Ако това е възбудителна мъгла, трябва да се въздържаме, за бога.
- Ох, ох! - въздишаше г-жа Панюш на пресекулки, намествайки ръцете си точно където трябва.
- Все ми е едно - каза Орвер с достойнство. - Оправяйте се сама, и пръста си няма да мръдна.
- Брей - промърмори портиерката, без да губи самообладание, - господин Льоран е по-любезен от вас. С вас човек трябва да върши цялата работа.
- Слушайте - каза Орвер - днес се събуждам... Не съм свикнал.
- Аз ще ви покажа - отговори портиерката.
После се случиха неща, върху които е по-добре да хвърлим плаща на бедните, като мизерията на Ной, плаща на Саламбо и воала на Танит в някоя цигулка.
Орвер излезе забързан от портиерната. Навън нададе ухо. Ето какво липсваше: шумът от колите. Но безброй песни се извисяваха. От всички страни се лееха смехове. Леко зашеметен, той пое по улицата. Ушите му не бяха привикнали към подобен звуков хоризонт с такава дълбочина и той се губеше някак в него. Забеляза, че разсъждава на висок глас.
- Боже мой - каза той. - Възбудителна мъгла!
Както се вижда, въпросните разсъждения не бяха особено разнообразни. Но поставете се на мястото на човек, който е спал единадесет дена, който се събужда в пълен мрак, наситен с някакво непристойно и всеобщо отравяне, и установява, че неговата дебела и грохнала портиерка се е превърнала във Валкирия с остри и сочни гърди, в жадна Цирцея, чиято пещера е пълна с неочаквани удоволствия.
- Да му се не види! - допълни Орвер, за да уточни мисълта си.
Изведнъж забеляза, че се е изправил насред улицата, хвана го страх, отдръпна се до стената и извървя стотина метра покрай нея. Тук беше хлебарницата. Личният режим му налагаше да хапва по нещо след всяка по-значителна физическа дейност и той влезе вътре, за да изяде едно хлебче.
В магазина беше много шумно.
Орвер беше човек, почти лишен от предразсъдъци, но когато разбра какво изисква хлебарката от всеки клиент и хлебарят от всяка клиентка, почувствува, че му настръхва косата.
- Щом ви давам хляб от един килограм - каза хлебарката, - имам право да искам съответния размер, по дяволите!
- Но, госпожо - запротестира едно дребно старче, в което Орвер разпозна г-н Кюрпип, стария органист от църквата на крайбрежната улица, - но, госпожо...
- И вие свирите на орган! - възмути се хлебарката.
Господин Кюрпип се ядоса.
- Ще ви изпратя моя орган - каза той гордо и се отправи към изхода, но там се блъсна в Орвер и дъхът му секна.
- Следващият! - извика хлебарката.
- Искам един хляб - каза Орвер притеснен, като разтриваше корема си.
- Един хляб от два килограма за господин Латюил! - изкрещя хлебарката.
- Не! Не! - простена Орвер. - Едно малко хлебче!
- Простак! - каза хлебарката.
И се обърна към съпруга си:
- Виж, заеми се с него, Люсиен, дай му да разбере.
Косите на Орвер настръхнаха и той побягна с пълна пара направо през витрината. Но тя устоя.
Той заобиколи и най-после излезе. В хлебарницата оргията продължаваше. Калфата поемаше децата.
- Най-после! Пусто да остане! - ругаеше Орвер на тротоара. - Ами че аз имам право да избирам! Тая хлебарка, с нейната мутра...
После се сети за сладкарницата след моста. Сервитьорката беше седемнайсетгодишна, със сърцевидна уста и малка престилчица на баклавички... може би сега носеше само престилчицата...
Орвер тръгна с едри крачки към сладкарницата. Три пъти падна върху някакви преплетени тела, но не си направи труд да разгадава комбинациите им. Поне в единия случай бяха пет.
- Рим! - промърмори той. - Quo Vadis! Fabiola et cum spirituo tuo! Оргии! Ох!
Получил, вследствие на допира си с витрината, едно гълъбово яйце, от най-сполучливите, той разтриваше главата си. Ускори крачка, защото някакъв вътрешен глас, който бе негов, но се носеше далеч пред него, го подтикваше да стигне колкото може по-бързо.
Мислейки, че наближава целта, той се опита да се приближи към къщите, за да се ориентира по тях. Разпозна витрината на антикварната по завинтения кръгъл диск, който крепеше едно от счупените стъкла. Сладкарницата беше след две сгради.
Блъсна се в движение в някакво неподвижно тяло, обърнато с гръб към него. Изкрещя.
- Не се натискайте - каза един дебел глас - и намерете начин да махнете това от задника ми, иначе ще ме накарате да ви размажа мутрата...
- Ама... хм... какво си въобразявате - каза Орвер. Отдръпна се вляво, за да премине. Втори удар.
- Е, какво има - изрече друг мъжки глас.
- На опашката, като всички.
Избухна силен смях.
- А? - каза Орвер.
- Вие, разбира се, идвате за Нели - чу се глас.
- Да - измънка Орвер.
- Е, наредете се на опашката. Вече сме шейсет.
Орвер не отговори. Бе съкрушен.
Тръгна си, без да разбере дали тя е сложила престилчицата си на баклавички.
Зави по първата пряка вляво. Насреща му идваше някаква жена. Двамата паднаха на земята, седнаха.
- Извинете - каза Орвер.
- Вината е моя - отвърна. - Вие вървяхте вдясно.
- Мога ли да ви помогна да станете? - попита Орвер. - Нали сте сама?
- А вие? Нали няма да ми скочите петима или шестима?
- Наистина ли сте жена? - продължи Орвер.
- Вижте сам - каза тя.
Бяха се приближили един към друг и Орвер усети до бузата си дълги копринени коси. Бяха коленичили един срещу друг.
- Къде можем да бъдем на спокойствие? - попита той.
- По средата на улицата - отвърна жената.
Отидоха там, ориентирайки се по ръба на тротоара.
- Желая ви - каза Орвер.
- И аз - каза жената. - Името ми е...
Орвер я прекъсна.
- Все ми е едно. Не искам да знам нищо друго освен това, което ще узнаят ръцете и тялото ми.
- Вземете ме - каза жената.
- Вие естествено сте без дрехи - установи Орвер.
- И вие - каза тя.
Той легна до нея.
- Никой не ни гони - забеляза тя. - Започнете от краката и после нагоре.
Орвер беше шокиран. И го каза.
- По този начин ще ме опознаете - отвърна жената. - Разполагаме само, и вие го казахте, с кожата си като средство за проучване. Не забравяйте, че вече не се страхувам от погледа ви. За вашата еротична самостоятелност не може да става и дума. Да бъдем откровени и непосредствени.
- Добре говорите - каза Орвер.
- Чета „Ле тан модерн" - отвърна жената. - Хайде, побързайте да направите моето сексуално кръщение.
И Орвер го направи неколкократно и по различен начин. Тя притежаваше несъмнени способности, а и границите на възможностите са необятни, когато човек не се страхува, че ще запалят лампата. И в крайна сметка, това не изхабява. Познанията за два-три трика, които Орвер й даде, не бяха за пренебрегване, и неколкократното приложение на симетричното сливане породиха доверие в техните отношения.
Това беше простият и сладък живот, който превръща хората в образ и подобие на бога Пан.

III
Обаче радиото съобщи, че учените забелязват равномерна регресия на явлението и че слоят на мъглата от ден на ден намалява. Свикаха голям съвет, тъй като бяха изправени пред заплаха. Но бързо намериха разрешение, защото човешкият гений е многолик и когато мъглата се разпръсна, както отбелязаха специалните автоматични детектори, животът продължи щастливо, защото всички си бяха изболи очите.

източник: http://vian.hit.bg

Камю

2007-04-21T01:54:00.000-07:00

Йона
или художникът по време на работа
Вземете ме и ме хвърлете в морето...
защото знам, че заради мен ви
настигна тая голяма буря

Йона, 1, 12

Художникът Жилбер Жонас вярваше в своята щастлива звезда. Впрочем той не вярваше в друго, макар че изпитваше уважение и дори понякога възхита пред чуждите религии. Но и неговата собствена си имаше достойнства; смътно осъзнатата й същност се състоеше в увереността, че ще получи много, без да е положил усилия, за да го заслужи. Затова ни най-малко не се учуди, когато някъде към трийсет и петата му година десетина критици изведнъж си заоспорваха славата на първооткриватели на таланта му.
Мнозина отдадоха безразличието му на самодоволство, а то се дължеше по-скоро на доверчива скромност. Жонас приписваше заслугите на звездата, не на личните си качества.
Малко повече го учуди един търговец на картини, като му предложи месечно възнаграждение достатъчно, за да покрие разходите му. Архитектът Рато, привързан още от ученическите години към Жонас и неговата звезда, напразно обясняваше, че сумата едва ще стигне за едно прилично съществуване и че търговецът не губи нищо. "Все пак..." - казваше Жонас. Постигащ всичко с цената на много усилия, Рато хокаше приятеля си: "Как така "все пак"? Трябваше да поспориш."
Но не би. Жонас вътрешно благодареше на своята звезда. "Така да бъде" - каза той на търговеца и напусна издателството на баща си, за да се посвети изцяло на рисуването. "Провървя ми" - повтаряше той.
Всъщност си мислеше : "Както винаги ми провървя." Откакто се помнеше, все бе имал късмет. Изпитваше голяма признателност към своите родители - най-напред заради непоследователните им грижи за неговото образование, които му оставиха много време за мечти, и после за това, че се бяха разделили поради изневяра. Така поне казваше баща му и винаги забравяше да уточни, че ставаше дума за особен вид изневяра - той не можа да понесе благотворителната дейност на жена си. Истинска мирска светица, тя изцяло, без задна мисъл, се бе отдала на страдащото човечество. Но съпругът искаше сам да разполага с добродетелите й. "Омръзна ми да ми изневерява с бедните" - казваше този Отело.
Недоразумението беше от полза на Жонас.
Прочели някъде, че има случаи на убийци и садисти, произлизащи от разведени семейства, родителите му се надпреварваха да го глезят, за да задушат в зародиш наченките на подобно осъдително развитие. Според тях опасността беше толкова по-голяма, колкото по-незабележими са последиците от претърпения шок: скритите опустошения са най-дълбоки. Достатъчно бе Жонас да изрази задоволство от изминалия ден или от самия себе си, и обикновеното безпокойство прерастваше в паника. Грижите се удвояваха и детето получаваше всичко каквото си пожелае.
Предполагаемото нещастие му спечели и братската обич на Рато. Неговите родители съжаляваха малкия съученик на своя син и често го канеха на гости. Повлияно от жалостивите им тиради, якото жизнерадостно момче пожела да вземе под покровителството си детето, възхитен и от първите му безгрижни успехи. Сместа от възхита и съчувствие се оказаха добра основа за приятелство и Жонас го прие с подкупваща естественост, както и всичко останало.
Щом завърши без особени усилия учението си, Жонас още един път има късмет с работата в бащиното издателство, където си намери някакво място и непряко - призванието на художник.
Най-значителния издател във Франция, баща му смяташе, че въпреки кризата в културата, или точно поради нея, книгата има голямо бъдеще.
"Историята показва - говореше той, - че колкото по-малко се чете, толкова повече книги се купуват." Самият той рядко прочиташе предложените му ръкописи, решаваше се да ги пусне само ако авторът е известен или темата - актуална ( така погледнато, единствената вечно актуална тема е сексът и издателството накрая се бе специализирало в нея ), и се грижеше единствено да осигури безплатна реклама и заинтригуващо представяне. По този начин, наред с грижата за четивото на французите, Жонас получи и много свободно време, което трябваше да запълни. Така откри живописта.
За пръв път почувства в себе си страст, неочаквана, но неуморна, скоро й се посвети изцяло и, отново без усилия, успя и в това начинание.
Нищо друго не беше в състояние да го заинтересува, той едвам свари да се ожени навреме - рисуването го поглъщаше без остатък. Обикновените житейски обстоятелства и съществата наоколо посрещаше с доброжелателна усмивка, която го освобождаваше от всякакво обвързване. Едва след една катастрофа с мотоциклета, каран твърде бързо от Рато, с Жонас на задната седалка, когато дясната му ръка се оказа обездвижена от гипса, той от скука откри любовта. И в това тежко произшествие бе склонен да вижда пръста на своята звезда. Иначе едва ли щеше да му остане време да погледне както трябва Луиз Пулен.
Впрочем според Рато, Луиз не заслужаваше да бъде поглеждана. Самият къс и набит, той харесваше само високи жени. "Не мога да разбера какво й намираш на тази мравка" - казваше той.
Луис наистина беше нисичка и мургава, чернокоса и черноока, но иначе добре сложена и хубавка в лице. Едрият тромав Жонас изпадаше в умиление пред мравката, а тя се оказа и предприемчива. Чувстваше се призвана да действа. Подобно призвание щастливо се допълваше с вкуса на Жонас към инертността и нейните предимства. Отпърво Луиз се отдаде на литературата, понеже реши, че книгоиздаването интересува Жонас. Тя се хвърли да чете всичко, без ред, и само след няколко седмици беше в състояние да разговаря за каквото и да е. Жонас се възхити и реши, че окончателно е освободен от задължението да чете, тъй като Луис го осведомяваше, запознаваше го със същината на всички съвременни открития. "Не бива вече да се казва - твърдеше тя, - че еди-кой си че бил лош или грозен, а че се изживява като лош или грозен". Разликата беше съществена и заплашваше да доведе, според забележката на Рато, най-малкото до проклятие над човешкия род. Луиз Му възрази твърдо и доказа, Че тази истина е неоспорима и всеобща, защото едновременно се поддържа от женските списания и философските издания. "Така да бъде" - каза Жонас и веднага забрави потресаващото откритие, за да потъне отново в мечти за своята звезда.
Луиз начаса заряза литературата, когато разбра, че Жонас се интересува само от рисуването. Тя се отдаде на пластичните изкуства, хукна по музеи и изложби и помъкна със себе си смутения в своята художническа простота Жонас, който трудно разбираше произведенията на съвременниците си. Все пак той се радваше, че е така добре осведомяван за всичко, свързано с неговото изкуство- Вярно че още на другия ден забравяше дори името на художника. Но Луиз безспорно имаше право, когато му припомняше една от неопровержимите истини, останали й от литературния период - нищо не се забравя. Звездата решително поддържаше Жонас, който по този начин можеше с чиста съвест да съчетава увереността на паметта с удобствата на забравата.
Но щедро пръсканите от Луиц съкровища от преданост с най-ярка светлина блеснаха във всекидневния живот на Жонас. Добрият ангел му спестяваше купуването на обувки, дрехи и бельо, което скъсява и без това броените дни на всеки нормален човешки живот. Тя смело пое върху себе си безбройните изобретения на машината за убиване на времето - от обърканите формуляри на социалното осигуряване до непрекъснато пристигащите известия на данъчната служба. "Вярна - казваше Рато, - така е. Но тя не може да ходи на зъболекар вместо тебе. Тя наистина не ходеше, но звънеше по телефона и се уговаряше за най-удобния час, занимаваше се с доставката на въглища и смяната на маслото в малката им кола, запазваше места в хотелите за през лятото, сама купуваше подаръците, които Жонас искаше да поднесе, избираше и изпращаше цветя и дори понякога намираше време да намине вечер у дома му, докато него го няма, и да оправи леглото, за да си легне той веднага, щом се прибере.
Със същото старание тя влезе в това легло, после сама уреди срещата със свидетелите и кмета, на която отведе Жонас, две години преди талантът му да бъде открит, и организира така сватбеното пътешествие, че да бъдат посетени колкото може повече музеи. Щом се прибраха, двата се настаниха в апартамента, предварително намерен от нея, в разгара на жилищната криза. После едно след друго тя роди две деца, момче и момиче, точно според плана си, който предвиждаше да станат три и бе осъществен малко след като Жонас напусна издателството и се посвети изцяло на рисуването.
Вече майка, Луиз се посвети на детето, а после и на децата си. Тя все още се опитваше да помага на мъжа си, но времето не стигаше. Съжаляваше, разбира се, но решителният характер й пречеше за дълго да се замисля- "Жалко, но е така - всеки на тезгяха си." Жонас заяви, че е възхитен от този израз, защото, като всички художници по това време, и той искаше да мине за занаятчия. Та занаятчията се оказа малко занемарен и се наложи сам да си купува обувки. Но това си беше в реда на нещата, а и в дребното неудобство Жонас откри повод още един път да се увери в късмета си. Ходенето по магазините изискваше известни усилия, но те биваха възнаградени от получения час самота, която придаваше още по-голяма стойност на семейното щастие.
Въпросът за жизненото пространство бе основният за домакинството, защото времето и мястото с едно и също движение се свиваха около тях. Раждането на децата, новият занаят на Жонас в тясното жилище оставиха съвсем ограничено поле за разнопосочните изяви на Луиз и Жонас, а скромността на месечното възнаграждение не им позволяваше да мислят за нещо по-голямо. Апартаментът се намираше на първия етаж в една сграда от XVIII век, в старата част на столицата. Наоколо живееха много художници, верни на принципа, че в изкуството търсенето на новото трябва да се осъществява в старинни рамки. Жонас споделяше това мнение и беше много доволен, че и той е в този квартал.
Апартаментът наистина беше старинен. Но няколко модерни подобрения му придаваха твърде оригинален вид, като главната особеност бе, че предоставяше на обитателите си големи обеми въздух върху малка площ. Стаите бяха необикновено високи, украсени с разкошни прозорци, и ако се съди по внушителните им размери, някога са били предназначени за приеми и блясък. Но засилената урбанизация и рентата от недвижимо имущество бяха принудили последователните собственици да преградят обширните помещения, за да умножат боксовете, предлагани срещу немалка сума на стадото наематели. Това ни най-малко не намаляваше стойността на тъй наречената от тях "значителна кубатура въздух". Предимствата й бяха очевидни и сигурно се дължаха на факта, че наемодателите още не бяха открили начин да преградят стаите и по височина. Иначе не биха се поколебали да понесат необходимите жертви, за да предоставят още няколко обиталища на особено плодовитото и лесно женещо се по това време младо поколение. Впрочем кубатурата си имаше и известни недостатъци. През зимата стаите мъчно се отопляваха и собствениците, за съжаление, се виждаха принудени да събират по-висока такса за парно. През лятото заради широките стъкла апартаментите буквално се давеха в светлина - щори нямаше. Собствениците бяха пропуснали да поставят, явно обезсърчени от цените и височината на прозорците. В края на краищата плътните завеси вършеха същата работа, без да се отразяват на доходите им, понеже оставаха за сметка на наемателите. И в това отношение те също можеха да разчитат на помощта на собствениците, които им предлагаха на изгодни цени платове от собствените си магазини. Жилищната филантропия беше само хоби за тези нови принцове. В обикновения си живот те продаваха сукно и коприлан.
Жонас се възхити от достойнствата на апартамента и прие без възражения недостатъците му, "Така да бъде" - каза той на собственика по повод таксата за отопление. За пердетата се съгласи напълно с Луиз, която смяташе, че ще са нужни само за спалнята, докато останалите прозорци могат да останат голи. "Ние нямаме какво да крие" - простосърдечно заяви тя. на Жонас особено му допадна най-голямата стая - толкова висока, че на тавана и не можеше да се закрепи никакво осветление. Беше точно до входната врата, тесен коридор я свързваше с останалите две, нанизани една до друга. В дъното апартамента се гушеше кухнята в съседство с тоалетната и един килер, гордо наричан баня. И наистина можеше да мине за такава, при условие че вътре отвесно се напъха бойлер и човек приеме да стои под благодатната струя съвършено неподвижен

Сирак Скитник

2007-01-06T02:53:00.000-08:00

Тайната на примитива

Спомняте ли си Маринети - оня "комедиаш" с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата - оранж? - Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките - да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!...

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

- Шут!..

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: - изместване на нервните центрове!... И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички "исти" беше показана лудницата. Тя се яви - анекдотичната картинна мярка да се "спаси" човечеството от "заболяване". Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа - неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко "естетично" и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат уни-щожени литературните богатства, натрупани с векове - чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети - всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е - обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколе-ние виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти- те - да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Още по-страшно е, че говорим с чужди думи - изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истнски смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е - възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а - чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: "дал ти Бог добро", казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното "добър ден" на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на "Радецки", спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа "Що е изкуство". Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на "напредналото" човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови - ето неговото "откровение". Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш по-кориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безли-чие, стадност и посредственост, в изкуството - индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето. И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване - трябваше да викат, да гримасничат и с "лудости" да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега пос-редством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде украса, да се

върнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но - твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на "блазираност" - нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое "удоволствие", нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на "диващина". Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победи-тел, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа "Терзан" (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика - това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.

Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек - способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.

Когато изкуството преживяваше кризата на едно бо-лезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли" на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски прими- тивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.

Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произве- дение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е "изгубеният рай" на човечеството. При всичката жажда на човечеството да ста-не по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

източник: Словото

Джек Лондон

2006-11-04T07:42:00.000-08:00

Аз ли? Аз не съм слабоумен. Аз съм болногледач. Не знам какво биха правили
без мен мис Джоунс и мис Келси.
В това отделение има петдесет и пет имбесили и как щяха да успяват да ги
нахранят всичките, ако аз не се навъртах тука? Обичам да храня имбесилите.
Не ти създават грижи. Не могат. Нещо не им е в ред с краката и ръцете, а и
не могат да говорят. Те са от безнадеждните. Аз мога да ходя, да говоря и да
върша разни неща. Но трябва да внимаваш да не ги храниш много бързо.
Ще се задавят.
Мис Джоунз казва, че съм много опитен. Когато дойде някоя нова сестра, аз й
показвам. Забавно е да гледаш как новата сестра се мъчи да ги нахрани.
Толкова е бавна и старателна, че докато свърши да ги тъпче със закуската,
идва време за вечеря. Тогава аз й показвам, защото съм опитен.
Доктор Дилримпъл казва, че съм опитен, а той знае най-добре.
Имбесилът може да яде два пъти по-бързо, стига да знаеш как да го
нахраниш.
Казвам се Том и съм на двадесет и една година.
Всеки в института ме познава. Това е институт, както знаете.
Той е на щата Калифорния и се издържа от щата.
Зная, защото съм тук от дълго време. Имат ми пълно доверие.
Когато не съм зает с имбесилите, изпълнявам най-различни поръчки из целия
институт!
Обичам имбесилите. Карат ме да си мисля колко съм щастлив, че и
аз не съм имбесил.
Добре ми е тук в приюта. Не обичам да съм навън. Зная от опит какво е, бил
съм за малко време, бягал съм, осиновявали са ме. Най си обичам приюта, и
особено отделението за имбесили.
Аз не приличам на слабоумен, нали? Още като ме погледне човек, може да
разбере разликата. Аз съм болногледач, опитен болногледач. В тая работа
един слаб може добре да напредне. Слаб ли? Ох, да, това значи слабоумен.
Мислех, че знаете. Тук всички сме слаби. Но аз съм от леко слабите.
Доктор Делримпъл казва, че съм много умен, за да бъда в приюта, но аз
никога не се издавам. Тука е едно чудесно място. И освен това аз не
получавам припадъци като повечето слаби.
Вижте онова здание, ей там горе между дърветата. Там живеят всички леки
епилептиците се надуват, защото не са обикновени слабоумни. Наричат
сградата си клуб и твърдят, че са напълно нормални като хората отвън, само
дето са болни. Аз не ги обичам. Винаги ми се смеят, освен когато не са заети с
припадъците си. Но мен това не ме тревожи. И освен туй никога не се
страхувам, че ще падна и ще си разбия главата. Понякога те тичат наоколо в
кръг и се мъчат да намерят място бързо да седнат, само че не успяват.
Тежките епилептици са отвратителни, а леките си придават важност.
Щастлив съм, че не съм епилептик. Те не представляват нищо особено,
чисто и просто само се хвалят.
Мис Келси казва, че много говоря. Но аз говоря смислено, а другите слаби и
това не могат. Доктор Делримпъл пък казва, че имам дар слово. И аз го зная.
Трябва да ме чуете как говоря, когато съм сам или когато говоря на някой
имбесил. Понякога си мисля, че бих искал да стана политик, само че е много
уморително. Те всички много говорят; нали така си пазят мястото?
В този институт няма луди. Всички са само слабоумни. Но чакайте да ви
разправя нещо забавно. Тук има десетина леко слаби момичета, които
подреждат масите в голямата трапезария. Понякога, като си свършат по-рано
работата, сядат на столове в кръг и разговарят. Аз се промъквам до вратата
да ги подслушвам и така си сдържам смеха, че едва не се пръсвам.
Искате ли да знаете какво си говорят?
Ето какво. Дълго време не продумват дума. После някоя казва: "Слава богу, че
не съм слабоумна." А другите блажено поклащат глави. След това дълго време
никоя не казва нищо. После следващото момиче от кръга казва: "Слава богу,
че не съм слабоумна." И всички отново поклащат глави. Така се изреждат
една по една и никога не казват нищо друго. Това са истински слабоумни,
нали?
Сами преценете.
Аз не съм от този вид слабоумни, слава богу.
Понякога си мисля, че изобщо не съм слабоумен. Свиря в оркестъра и чета
ноти. Смята се, че всички в оркестъра сме слабоумни освен диригента. Той е
луд. Ние знаем, но никога не говорим за това открито, а само помежду си.
Неговата работа е държавна и не искаме да я загуби. Аз бия барабана. Не
могат да се справят без мене в този институт. Веднъж се разболях, та зная.
Чудно е как отделението на имбесилите не се провали, докато бях в
болницата.
Можех да се измъкна оттук, стига да исках. Аз не съм толкова слабоумен,
колкото някои си мислят. Но не се издавам. Тука ми е много добре. Освен това
всичко ще пропадне, ако си отида. Страхувам се някой път да не открият, че
не съм слабоумен и да ме пратят сам да си изкарвам хляба навън по света.
Познавам света и не го обичам. В приюта ми е добре, Нали виждате как се
хиля по някой път. Не мога да се удържа. Но мога и да симулирам. Иначе не
съм грозен. Оглеждам се в огледалото. Устата ми е смешна, зная, и увиснала
надолу, а зъбите ми са грозни.
Винаги можеш да разпознаеш един слабоумен по устата и зъбите. Но това не
доказва, че аз съм слабоумен. Чисто и просто имам късмет, че приличам на
такъв.
А колко много неща зная! Ако ви разкажа всичко, ще се зачудите. Но когато не
искам да знам нещо или й да то пожелаят да направя нещо, което аз не искам,
отпускам си устата, хиля се и издавам несмислени звуци. Слушал съм какви
звуци издават лудите и мога всеки да заблудя. Знам куп най-различни
несмислени звуци.
Мис Келси онзи ден ме нарече идиот. Беше много ядосана и така успях да я
заблудя. Мис Келси ме попита веднъж защо не напиша книга за слабоумните.
Бих взел да й разправям какво му е на малкия Албърт. Той е имбесил, както
знаете, и по начина, по който си криви лявото око винаги мога да разбера
какво му има. И тъй, аз обяснявах на мис Келси и понеже тя не разбираше,
просто се вбеси. Но някой ден може би ще напиша тази книга. Само че за това
се иска голям труд. Пък и аз предпочитам да разказвам.
Знаете ли какво е микро? Това са тези с малките глави колкото юмрук. Те
обикновено са имбесили и живеят дълго. А онези, дето им викат хидро, не се
лигавят. Имат големи глави й са по-развити. Но никога не порасват и винаги
умират. Не мога да погледна някой от тях, без да си помисля, че ще умре.
Понякога, когато ме мързи или сестрата нещо ми се е ядосала, ще ми се и аз
да съм имбесил, нищо да не правя и някой да ме храни. Но все пак си мисля,
че е по-добре, дето Мога да говоря, и да съм си такъв, какъвто съм.
Тъкмо вчера доктор Делримпъл ми каза:
"Том - каза той, - просто не знам какво бих правил без теб." А той най-добре
знае, след като вече цели две години непрекъснато управлява хиляда
слабоумни.
Преди него беше доктор Уоткоум. Тях ги назначават, както знаете. Това е
държавна работа. През мое време оттук са минали много доктори. Но аз съм
тук много преди всички тях.
В института съм вече двадесет и пет години. Не, няма от какво да се оплача.
Приютът по-добре от това не може да се управлява. Много лесна работа е да
си слабоумен. Но вижте доктор Делримпъл. Има си грижи. Работата му зависи
от държавната политика. Ние, леките слабоумни, обичаме да бистрим
политиката. Знаем всичко за нея, лошо нещо е тя. Един такъв институт не
бива да се ръководи от политиката. Вземете доктор Делримпъл. Той е тук
вече две години и е научил много. Но политиката ще го изгони и на негово
място ще прати нов доктор, който нищо не разбира от слабоумни.
Откакто съм тук, съм опознал точно хиляда сестри. Някои от тях са хубави.
Но те идват и си отиват. Повечето се омъжват. Понякога ми се ще и аз да се
оженя. Веднъж говорих за това с доктор Уоткоум, но той ми каза, че, за
съжаление, на слабоумните не е позволено да се женят. Един път се влюбих.
В една сестра. Няма да ви кажа името й. Беше със сини очи, руса коса и благ
глас и ме обичаше. Сама ми го е казвала. И винаги ми повтаряше да бъда
добро момче, И аз бях, до едно време, след това избягах. Нали разбирате. Тя
напусна и се омъжи, без да ми каже нищо за това.
Струва ми се, че женитбата много я хвалят, пък тя не е толкова за хвалене.
Доктор Енглин и жена му, имаха навик да се бият. И аз съм ги виждал. И
веднъж чух жена му да го нарича слабоумен. А никой няма право да вика на
някого, че е слабоумен, ако той не е. Доктор Енглин ужасно се ядоса, когато
тя го нарече така. Но той не остана дълго. Политиката го изгони и дойде
доктор Мендевил. Той нямаше жена.
Веднъж го чух да говори с инженера. Инженерът и жена му се биеха
като куче и котка и този ден доктор Мендевил му каза, че е щастлив, дето не
се е вързал за някоя фуста. Фуста означава пола, макар че съм слабоумен.
Разбрах какво искаше да каже. Но аз никога не се издавам. Можеш доста
неща да чуеш, ако не се издаваш.
Много съм преживял. Един път ме осиновиха и аз пропътувах повече от
четиридесет мили с железницата, за да отида да живея, при един човек на
име Питър Боп и жена му. Те имаха ферма. Доктор Енглин каза, че съм силен
и буден и аз казах, че съм такъв. Защото исках да ме осиновят. А Питър Боп
каза, че ще ми осигури хубав дом и адвокатите уредиха документите.
Но скоро разбрах, че фермата не е място за мен. Мисиз Боп се страхуваше до
смърт от мене и не ми позволи да спя в къщата. Стъкмиха бараката за дърва
и ме сложиха да спя в нея. Трябваше да ставам в четири часа, да храня
конете, да доя кравите и да разнасям млякото на съседите. Те наричаха това
дребни услуги, но аз по цял ден не се спирах. Сечах дърва, чистех
кокошарниците, плевях зеленчуците и вършех почти цялата работа във
фермата. Никога не се забавлявах. Нямах време. И ще ви кажа едно -
предпочитам да се тъпча с каша и мляко с имбесилите, отколкото да доя
кравите на заскреженото поле. Мисиз Боп се страхуваше да ме остави да
играя с децата й. И аз се страхувах. Те обичаха да ме дразнят, когато никой
не ги гледаше, и да ме наричат "побъркания". Всички ми викаха Побъркания
Том. А децата на съседите ме замеряха с камъни. Такова нещо в приюта
никога не можеш да видиш. Слабоумните са по-добре възпитани.
Мисиз Боп ме щипеше и ме дърпаше за косата, когато й се стореше, че работя
много бавно, а аз само издавах несмислени звуци и ставах още по-бавен. Тя
казваше, че ще я уморя някой ден. Веднъж оставих капака на стария кладенец
в пасището отворен, малкото красиво теленце падна вътре и се удави.
Тогава Питър Боп каза, че ще ме напердаши. И ме напердаши. Взе един кожен
оглавник и ме почна. Беше страшно. Никога в живота ми не ме бяха били.
Такива неща в приюта не се правят и затова казвам, че приютът е място за
мене. Познавам закона и знаех, че той няма право да ме пердаши с кожен
оглавник. Това беше жестокост, а в настойническите документи се казва, че
той не бива да бъде жесток с мене. Не казах нищо. Просто чаках, а това
показва какъв слабоумен съм аз.
Чаках дълго, ставах все по-муден и издавах все повече несмислени звуци; но
той не искаше да ме прати обратно в приюта, както желаех аз. Един ден
обаче, беше първият ден от месеца, мисиз Браун ми даде три долара,
сметката й за млякото с Питър Боп. Това беше сутринта. Вечерта заедно с
млякото трябваше да й занеса и разписката. Но аз не й я занесох. Чисто и
просто отидох на гарата, купих си билет като всеки друг и отпътувах с влака
обратно в приюта. Ето какъв слабоумен съм аз.
Доктор Енглин вече си беше отишъл и неговото място бе заел доктор Мендевил.
Влязох направо в кабинета му. Той не ме познаваше, "Моля, каза той, днес не
е ден за посещение."- "Аз не съм посетител, казах. - Аз съм Том от приюта."
Тогава той подсвирна и с това показа колко е изненадан. Разправих му всичко
и му показах следите от кожения оглавник, а той все повече и повече се
разгневяваше и накрая каза, че ще се заеме със случая Питър Боп.
Може би си мислите, че някое от малките имбесилчета не беше радостно да
ме види? Отидох право в отделението. Една нова сестра хранеше малкия
Албърт. "Чакайте, казах аз, - не така. Не виждате ли как си криви лявото око?
Аз ще ви покажа." Тя навярно помисли, че съм някой нов доктор, защото
веднага ми даде лъжицата и, струва ми се, аз натъпках малкия Албърт с
най-обилния обед, откакто бях заминал.
Имбесилите са много добри, стига да разбираш какво им е. Веднъж чух мис
Джоунз да казва на мис Келси, че съм имал удивителна способност да се
справям с имбесилите.
Някой ден може би ще поговоря с доктор Делримпъл и ще го накарам да ми
даде декларация, че не съм слабоумен, след това ще го помоля да ме направи
наистина болногледач в отделението за имбесили с четиридесет долара на
месец плюс храната. Тогава ще се оженя за мис Джоунз и ще си останем да
си живеем тука. А ако тя не ме иска, ще се оженя за мис Келси или някоя
друга сестра. Има много сред тях, които искат да се омъжат. И хич няма да се
оскърбявам, ако жена ми, като се ядоса, ме нарече слабоумен. Какъв смисъл
има? Мисля, че когато човек се е научил да се справя с имбесилите, едва ли
ще му е по-трудно да се справя с една жена.
Не съм ви разправил още за случая с бягството. И през ум не ми минаваше за
такова нещо. Чарли и Джо ме подтикнаха. Те са леки епилептици, както
знаете. Бях ходил до кабинета на доктор Уилсън по едно поръчение и се
връщах към отделението за имбесили, когато видях Чарли и Джо да се крият
зад ъгъла на гимнастическия салон и да ми правят знаци. Отидох при тях.
- Здравей! - каза Джо. - Как са имбесилите?
- Отлично - отвърнах аз. - А вие имали ли сте припадъци напоследък?
Това го вбеси, но тъкмо да си тръгна и Джо каза:
- Ние ще бягаме. Хайде и ти с нас.
- Защо? - попитах аз.
- Ще превалим върха на планината - рече Джо.
- И ще открием златна мина - рече Чарли.
- Ние вече нямаме припадъци. Излекувахме се.
- Дадено - казах аз. И се промъкнахме зад гимнастическия салон, а после
хайде между дърветата. Трябва да бяхме вървели десет минути, когато аз се
спрях.
- Какво има? - попита Джо.
- Чакайте! - казах аз. - Трябва да се върна.
- За какво? - рече Джо. А аз казах:
- Да взема малкия Албърт.
А те казаха, че не може и страшно се ядосаха. Но аз не им обърнах внимание.
Знаех, че ще ме чакат. Нали разбирате, аз съм прекарал тук двадесет и пет
години и зная всички скрити пътечки, водещи в планината, а Чарли и Джо не
ги знаеха. Ето защо искаха да отида с тях.
И така, аз се върнах и взех малкия Албърт. Той не може нито да върви, нито
да говори, нито да прави каквото и да било - само се лигави, затова трябваше
да го нося на ръце. Отминахме и последната ливада, а от нея по-нататък не
бях стигал. Дърветата и шубраците станаха толкова гъсти, че аз вече не
намирах никаква пътека, затова продължихме по един говедарски път надолу
към някакъв поток и прехвърлихме оградата, която показваше къде свършват
земите на приюта.
Изкачихме високия хълм от другата страна на потока. По него храсти нямаше,
а само големи дървета и беше толкова стръмен и хлъзгав от опадалите листа,
че едва вървяхме. Скоро стигнахме до едно наистина опасно място -
четиридесет стъпки широко - подхлъзнеш ли се, падаш хиляда стъпки надолу
или може би сто. Впрочем не падаш, а просто се хлъзгаш. Аз преминах пръв с
малкия Албърт на ръце. След това мина Джо. Но Чарли се изплаши точно по
средата и седна.
- Ще получа припадък - каза той.
- Не, няма да получиш каза Джо. - Защото, ако ще получиш припадък,
нямаше да седнеш. Ти получаваш припадъци само когато си прав. - Това
е друг вид припадък - каза Чарли и задочна да плаче.
Той се тресеше все по-силно и по-силно, но въпреки желанието си не можеше
да предизвика и най-малка следа от припадък.
Джо се ядоса и започна да го ругае. Но това нищо не помогна. Тогава аз
заговорих тихо и ласкаво на Чарли. Само по този начин можеш да се оправиш
със слабоумните.
Ядосаш ли се, стават още по-опърничави. Зная го ог опит. И аз съм същият.
По този начин едва не уморих мисиз Боп. Тя се ядосваше.
Беше вече следобед, а трябваше да продължим нататък, затова казах на Джо:
- Хайде, стига си ругал, ами вземи малкия Албърт. Аз ще се върна и ще го
преведа. - И се върнах; а той беше толкова уплашен и замаян, че пълзеше на
четири крака, докато му помагах. Когато го преведох отвъд и взех Алберт на
ръце, чух някой да се смее и погледнах надолу. Мъж и жена, възседнали коне,
гледаха нагоре към нас. Мъжът имаше пушка на седлото си, а жената се
смееше.
- Кои по дяволите са тези? - рече Джо уплашено. - Да не са някои да ни
заловят?
- Спри тия твои ругатни - казах му аз. - Този човек е собственик на фермата и
пише книги. - Добър ден, мистър Ендикот - обърнах се надолу към него аз.
- Здравейте - отвърна той.- Какво правите там?
- Бягаме - рекох аз.
- На добър час! Но гледайте да се върнете, преди да се е стъмнило - рече той.
- Но ние истински бягаме - обадих се аз.
Тогава и той, и жена му се изсмяха.
- Така да е. И все пак на добър час. Само се пазете да не ви докопат мечките
и пумите, когато се стъмни - рече той.
После двамата подкараха конете си и се изсмяха весело; само да не беше
казвал това за мечките и пумите.
След като превалихме хълма, намерих пътека и тръгнахме много по-бързо.
Чарли вече нямаше никакви припадъци и започна да се смее и да говори за
златни мини.
Бедата беше в малкия Албърт. Той беше голям почти колкото мене. Нали
разбирате, през цялото време, докато аз го наричах малкия Албърт, той
растеше. Беше толкова тежък, че изоставах от Чарли и Джо. Бях останал без
дъх. Затова им казах, че трябва и те да го носят поред, а те казаха, че няма
да го носят. Тогава аз им казах, че ще ги изоставя и те ще се изгубят, и
пумите и мечките ще ги изядат.
Чарли доби жалък вид, сякаш всеки момент ще получи припадък, а Джо каза:
"Дай ми го на мене." След това го носехме тримата поред.
Вървяхме право нагоре в планината. Мисля, че не е имало никаква златна
мина, но можехме поне да стигнем до върха и да се уверим, ако не бяхме
изгубили пътечката, ако не беше се стъмнило и ако не се бяхме изморили
толкова да носим малкия Албърт. Повечето слабоумни се страхуват от
тъмнината и Джо каза, че всеки момент ще получи припадък. Само, че не
получи. Не съм срещал друг да не му върви така, както на това момче. Не
може да припадне, когато си поиска. А има някои - вършат това за миг.
Скоро настъпи непрогледен мрак, а ние бяхме гладни и нямахме с какво да си
запалим огън. Нали знаете, на слабоумните не е разрешено да носят кибрит и
не ни оставаше друго, освен да зъзнем. А и не ни беше минало през ум, че ще
огладнеем. Нали знаете, храната на слабоумните някой винаги им я приготвя,
затова е по-добре да си слабоумен, отколкото сам да си изкарваш прехраната
по света.
Най-лошо от всичко беше тишината. Имаше само едно по-лошо нещо от нея -
звуците. От време на време се чуваха най-различни звуци, с кратки
промеждутъци тишина помежду им. Предполагам, че това бяха зайци, но
вдигаха такъв шум в храсталака, също като диви животни - нали знаете, ей
така - шушшуш, туп, бум, пук, пук.
Пръв Чарли получи припадък, и то истински, а припадъкът на Джо беше още
по-страшен. В приюта, когато всички са наоколо, припадъците никак не ме
тревожат. Но вън, в гората, в тъмната нощ, е съвсем друго. Затова чуйте ме,
никога не ходете да търсите златна мина с епилептици.
Не съм преживявал по-ужасна нощ от тази. Когато Джо и Чарли не припадаха,
правеха се, че припадат, и понеже трепереха от студа, в тъмното на мен ми
се струваше, че наистина припадат. Аз самият толкова силно треперех от
студ, че си мислех, че и аз ще получа припадък. А малкият Албърт, който
беше гладен, само се лигавеше и лигавеше. Никога не бях го виждал в такова
лошо състояние. Така си кривеше лявото око, че се страхувах да не му
изпадне. Не го виждах, но разбирах по движенията, които правеше. Джо
лежеше на земята и само ругаеше и ругаеше, а Чарли плачеше и искаше да си
е в приюта.
Не умряхме и на другата сутрин се върнахме обратно по пътя, по който бяхме
дошли. Малкият Албърт беше ужасно тежък. Доктор Уилсън, разбира се, беше
бесен от яд и каза, че аз съм най-лошият слабоумен в института заедно с Джо
и Чарли. Но мис Страйкър, която беше сестра в отделението за имбесили, ме
прегърна и се разплака, толкова се радваше, че съм се върнал. В момента си
помислих, че може би ще се оженя за нея. Но само месец след това тя се
омъжи за оксижениста, който дойде от града да запои улуците на новата
болница. Малкият Албърт пък цели два дена не си криви окото, толкова беше
изморен.
Следващия път, когато избягвам, ще мина право през тази планина. Но няма
да вземам епилептици с мене. Те никога не могат да се излекуват и когато се
уплашат или се развълнуват, припадат ли, припадат. Но ще взема малкия
Албърт. Някак си не мога без него. Най-добре е обаче да не бягам.
Отделението за имбесили е по-сигурна работа от златните мини, освен това
чух, че щяла да дойде нова сестра, а пък и малкият Албърт сега вече е
по-голям от мене и няма да мога да го нося през планината.
Всеки ден става все по-голям. Просто учудващо.

Салман Рушди

2006-10-21T05:11:00.000-07:00

Харун и морето от приказки

Шах Дрън-Дрън

Много отдавна в страната Алифбай имаше един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнаджедно скръбен, че забрави собственото си име. Разположен бе край печално море, пълно с тъжнорибки, тъй злочести на вкус, че хората се оригваха на тъга въпреки синевата на небето.
На север от скръбния град имаше мощни фабрики, в които (поне така ми казаха) произвеждали мъка, пакетирали я и я разпращали по цял свят, а светът нямаше насита за нея. Чер пушек кълбеше от комините на тези фабрики за скръб и тегнеше над града като лоши вести.
А в дълбините на града, зад стария квартал с порутени сгради досущ като разбити сърца, живееше едно щастливо момче на име Харун – единственот дете на големия разказвач на приказки Рашид Халифа, чиято жизнерадост бе прочута в тази тъжна страна и чийто неспирен поток от бивали, небивали, врели и некипели истории му спечели не един, а цели два прякора. За почитателите си беше Рашид, Несекващия Океан от Приумици, преизпълнен с весели истории тъй, както морето гъмжеше от тъжнорибки. Ала завистливците го наричаха Шах Дрън-Дрън. За жена си Сорая Рашид от години вече бе най-любящият съпруг, какъвто една жена може да си пожелае, и през всички тези години Харун расна в дом, където вместо тъга и намусеност властваха лекокрилият смях на баща му и сладкопойният глас на майка му.
И изведнъж нещо се обърка. (Може би тъгата в града най-сетне се просмука и през техните прозорци.)
В деня, когато Сорая престана да пее, и то насред куплета, сякаш някой бе натиснал копче, Харун се досети, че ги чакат неприятности. Ала и през ум не му мина колко.

***

Рашид Халифа бе тъй зает със съчиняване и разправяне на приказки, че дори не забеляза замлъкването на жена си, от което нещата само се влошиха. Но нали все пак Рашид бе много зает, нали бе Океан от Приумици, знаменитият Шах Дрън-Дрън! И тъй като постоянно се налагаше да репетира и да се явява на сцената, той просто престана да забелязва какво става в собствения му дом.
Препускаше из града и цялата страна да разказва истории, докато Сорая си стоеше у дома все по-заоблачена и дори може да се каже гръмотевична.
Задаваше се страшна буря.
Харун придружаваше Рашид при всяка възможност, защото татко му си бе същински вълшебник, това не можеше да се отрече. Покатерваше се, примерно на някаква скована набързо, често импровизирана естрада в задънена уличка, претъпкана с окъсани деца и беззъби старци, и щом започваше да ниже своите приказки, дори многобройните бездомни крави в града спираха и наостряха уши, маймуните се разкрещяваха одобрително от покривите на къщите, а папагалите по дърветата се захващаха да подражават на гласа му.
Харун често си мислеше, че баща му е същински жонгльор, защото историите му всъщност бяха множество приказки, които той главозамайно размесваше без нито веднъж да ги обърка.
Откъде му хрумваха всички тези измислици? На пръв поглед РАшид само разтваряше пълните си червени устни в усмивка и хор! Оттам изскачаше чисто нова сага със всичко, дето й се полага : вълшебник, любовна ингрига, зли чичовци, дебели вуйни, мустакати бандити с панталони на жълто-черни карета, фантастични местности, страхливци, герои, битки и пет-шест мелодии, които направо се натрапваха на човек и той започваше веднага да си ги тананика. „Всичко произлиза отнякъде – мислеше си Харун, - затова и тези истории не може просто тъй да се появят от нищото...”
Но всеки път, когато задаваше на баща си този най-важен въпрос, Шах Дрън-Дрън присвиваше своите (нека си го кажем) изцъклени очи, потупваше друсливото си шкембе, пъхаше палец в уста и започваше да издава нелепи звуци – все едно, че пие – гъл-гъл-гъл...Харун страшно мразеше баща му да прави така.
- Кажи ми, моля те, откъде? – настояваше той, а Рашид мърдаше тайнствено вежди и рисуваше магьоснически кръгове из въздуха.
- От Морето на Приказките – отвръщаше. Пия от топлите Приказни Води и после целият съм под пара.
Харун много се дразнеше на тези думи.
- Къде я държиш тогава тази топла вода? – лукаво го подпитваше. – Може би в термос? Да, ама не съм виждал никакви термоси наоколо.
- Тя тече от невидимо Кранче, инсталирано от един Воден Джин – твърдеше най-сериозно Рашид. – Но трябва да си абонат.
- А как се става абонат?
- Това е прекалено сложно за обясняване.
- Освен това – намусено казваше Харун – никога не съм виждал и Воден Джин.
Рашид само свиваше рамене.
- Ти винаги ставаш от сън толкова късно, че не си виждал и разносвача на мляко – изтъкваше той. – Това ни най-малко не ти пречи да пиеш мляко. Затова престани, ако обичаш, с твоите вечни „ако” и „обаче” и се задоволи с приказките, които ти доставят такова удоволствие.
И тук спорът им приключваше.
Само че един ден Харун зададе един въпрос в повече и стана тя, каквато стана...

***

Семейство Халифа живееха в приземния етаж на малка бетонна сграда с розови стени, якро зелени прозорци и боядисани в синьо балкони с къдрави като дантела железни парапети, от което къщата (според Харун) приличаше повече на торта, отколкото на нечий дом. Не беше красива – нямаше нищо общо с небостъргачите, където живеят свръх-богатите, но пък и не приличаше на жилищата на бедняците. Бедните живееха в порутени колиби, направени от стари мукавени кашони с найлонови облицовки, слепени от бездънното им отчаяние. Имаше и свръхбедни, които изобщо нямаха къде да живеят. Спяха по тротоарите и в предверията на магазините, но дори за това бяха принудени да плащат наем на местните гангстери. Така че няма да сбъркаме, ако кажем, че Харун беше човек с късмет, но късметът има навика да те напуска без никакво предупреждение. Допреди миг си имал над главата си звезда, която е бдяла над благополучието ти и изведнъж хоп! От нея нито следа.

***

В тъжния град хората имаха – в по-голямата си част – по много деца, ала децата на бедните боледуваха и гладуваха, докато децата на богатите преяждаха и се дърлеха постоянно за парите на родителите си. Въпреки това Харун все питаше защо майка му и баща му нямат повече деца, ала единственият отговор, който получаваше от Рашид, едва ли можеше да се нарече отговор:
- Много неща, млади Харун Халифа, са неведоми за теб.
Господи, какво всъщност означаваше това?
- Изразходвахме цялата си дажба детеправене, за да създадем теб – обясняваше Рашид.-
Щеше да стигне поне за четири-пет деца. Да, господинчо, неведоми неща за теб колкото щеш.
Прямите отговори не бяха по силите на Рашид Халифа, който за нищо на света не би тръгнал по пряката пътека, ако съществуваше по-дълъг и криволичещ път. Сорая даваше на сина си по-прост отговор:
- Опитахме – казваше с тъга – Но създаването на деца не е толкова проста работа. Я виж горкото семейство Сенгпута.
Семейство Сенгпута живееха над тях. Господин Сенгпута беше чиновник в Градската Корпорация, кльощав като клечка, с пискливохленчещ глас и много стиснат за разлика от жена си Онита – щедра, гръмогласна и друсливодебела жена. Нямаха деца и поради това Онита Сенгпута обръщаше на Харун повече внимание, отколкото на него му допадаше. Носеше му сладкиши (дотук добре), рошеше му косата (кофти), а когато го прегръщаше, огромните преливащи като каскади пластове тлъстини го обграждаха отвсякъде и това силно го притесняваше.
Господин Сенгпута не обръщаше никакво внимание на Харун, но вечно търсеше повод да си поговори със Сорая, което хич не бе по вкуса на Харун, особено като се има предвид, че съседът постоянно критикуваше Рашид, разказвача на приказки, когато мислеше, че Харун не го чува.
- Този ваш съпруг, ще ме извините – започваше с пискливото си хленчещо гласче, - ходи с нос, навирен в облаците, и не стъпва по земята. Какви са тези истории? Животът не е книжка с приказки или магазин за шегички. Цялото това търсене на удоволствия няма да доведе до добро. Има ли смисъл да се разказват небивалици?
Харун, долепил ухо до прозореца, реши, че господин Сенгпута не му харесва – този човек, който мрази приказките и техните разказвачи. Не, той никак не му харесваше.
Има ли смисъл от небивалици? Харун не можеше да отпъди от главата си този ужасен въпрос. Добре, че имаше хора, които намираха приказките на Рашид за полезни. По онова време тъкмо наближаваха изборите и големите Тъпанобиячи на различните политически партии до един се стекоха при Рашид, с усмивки на угоени котки, за да го молят да разказва небивалици по техните митинги и само техните. Всеизвестно бе, че ако успееш да си осигуриш медения език на Рашид да говори в твоя полза, край на всичките ти грижи. Никой не вярва и една дума на политикана, колкото и да се кълне, че говори истината и само истината. (Всъщност именно това убеждава хората, че ги лъжат.) Ала хората вярваха безпрекословно на Рашид, защото той никога не пропускаше да изтъкне, че всичките му думи са плод на неговата фантазия и в тях няма капка истина. И така, политиканите имаха нужда от Рашид да им помогне да спечелят гласовете на народа. Те се наредиха пред вратата на дома му със своите лъснали лица, неискрени усмивки и торби, пълни с пари. Рашид трябваше само да си избира.

***
Денят, когато всичко тръгна накриво, Харун се прибираше от училище и по пътя го настигна първия порой на дъджовния сезон.
Когато над тъжния град започваше да вали, животът ставаше по-поносим. В морето се появяваха вкусни калкани и хората си отдъхваха от тъжнорибките. Въздухът ставаше хладен и чист, понеже дъждът отмиваше черните пушеци, кълбящи от комините на фабриките за тъга. Харун Халифа много обичаше да се измокри до кости при първия дъжд за годината, затова взе да подскача наоколо, подгизна чудно хубаво от топлия порой и отвори уста, за да могат тежките капки да пльокат по езика му. Пристигна у дома мокър и лъскав като рибките в морето.
Госпожа Онита беше на своя балкон и се тресеше като пача. Ако не бе дъждът, Харун щеше да забележи, че тя плаче. Прибра се у дома и видя, че Рашид разказвача прилича на човек, показал глава през прозореца – очите и бузите му бяха вид-вода, а дрехите му съвсем сухи.
Майката на Харун, Сорая, избягала с господин Сенгпута. Точно в единайсет часа сутринта пратила Рашид в стаята на Харун да търси някакви чорапи. След секунди, докато той издирвал чорапите (Харун много умееше да ги губи), чул входната врата да се хлопва и миг по-късно – шум от погегляща кола. Върнал се в хола и установил, че жена му е изчезнала, а зад ъгъла с пълна скорост завивало едно такси. „Изглежда много старателно е планирала всичко”, решил той. Часовникът още показвал точно единайсет часа. Рашид грабнал един чук и разбил часовника на парченца. Сетне сторил същото с всички часовници в къщата, включително и с будилника върху нощното шкафче на Харун.
Първите думи, които Харун произнесе, когато чу за бягството на майка си, бяха:
- Защо трябваше да чупиш и моя часовник?
Сорая бе оставила писмо, изпълнено с всички онези лошотии, които господин Сенгпута разправяше по адрес на Рашид: „Теб те интересуват само удоволствията, а един мъж на място трябва да знае, че животът е нещо сериозно. Главата ти е пълна с измишльотини и в нея няма място за факти. Господин Сенгпута е лишен от въображение и това много ми допада.” Имаше и послепис : „Кажи на Харун, че го обичам, но повече не издържам. Трябва незабавно да го сторя.”
Дъждовни капки се застичаха от косата на Харун и намокриха писмото.
- Какво да правя, синко? – жално попита Рашид. – Разказването на приказки е единствената работа, която умея да върша.
Като чу колко е нажален баща му, Харун се ядоса и се развика:
- Защо? Какъв е смисълът от приказки, които дори не са правдиви?
Рашид скри лице в шепите си и се разрида.
На Харун му се прииска да върне думите си назад, да ги измъкне от ушите на баща си да ги натъпче обратно в устата. Но това, естествено, не бе осъществимо. Ето защо обвини себе си, когато малко по-късно при най-смущаващи обстоятелства стана Нещо Немислимо:
Рашид Халифа легендарният Океан от Приумици, прославеният Шах Дрън-Дрън, застана пред многобройната публика, отвори уста и проумя, че вече няма какво да разказва.

***

След като майка му напусна дома им, Харун откри, че не е в състояние да задържи мислите си върху нещо за по-дълго време или – да бъдем съвсем точни – за повече от единайсет минути. Рашид го заведе на кино, за да го поободри, но точно след единайсет минути вниманието на Харун се разсея и когато филмът свърши, той изобщо не помнеше как се е развило действието и се наложи да попита баща си дали накрая добрите все пак са победили. На другия ден Харун беше вратар по време на хокеен мач с децата от квартала и след като през първите единайсет минути спаси няколко опасни нападения, изведнъж започна да пропуска най-лесните, най-глупавите и унизителни голове. И така продължи – мисълта му хукваше нанякъде, а тялото му изоставяше. Това му създаваше затруднения, защото много интересни, а и важни неща продължават повече от единайсет минути, като например храненето и изпитите по математика.
Онита Сенгпута беше онази, която разбра какво точно става. Тя бе започнала да слиза при тях на гости по-често и отпреди, за да обяви, примерно, по най-предизвикателен начин:
- Край на госпожа Сенгпута! От днес нататък ще ме наричате само госпожица Онита!
След което се пляскаше силно по челото и започваше да реве :
- О-о-о-! Какво ще стане с мен?!
Когато обаче Рашид сподели с госпожица Онита за разсейващото се внимание на Харун, тя заяви твърдо и уверено:
- Майка му напусна дома в единайсет часа. Възниква проблемът с единайсетте минути. Причината е загнездена в неговата писсалкохолия.
На Рашид и Харун им трябваше малко време, за да включат, че тя иска да каже „психология”.
- Поради своята писиалкохолична натъженост, младият господин е затънал дълбоко в цифрата единайсет и не може да премине към дванайсет – продължи госпожица Онита.
- Не е вялно – възрази Харун, но дълбоко в сърцето си се боеше, че тя е права. Нима бе заседнал във времето като счупен часовник? Да не би проблемът да се разреши само ако Сорая се завърне и пусне пак часовниците?

***

Минаха няколко дни и Рашид Халифа бе поканен от някакви политици в град Г и близката долина К, сгушена в полите на планините М, да им изнесе представление. (Тук е мястото да спомена, че в страната Алифбай градовете и местностите бяха назовани с букви от азбуката, което често създаваше неразбории, защото броят на буквите е ограничен, за разлика от местата, които се нуждаят от имена. Затуй множество местности бяха принудени да делят по между си една и съща буква. Това от своя страна означаваше, че повечето писма попадаха на грешен адрес. На всичкото отгоре много места, като например тъжният град, напълно забравяха имената си и утежняваха още повече положението. Можете да си представите какво преживяваха служителите на местната пощенска служба и нищо чудно, че те понякога бяха твърде раздразнителни.)
- Трябва да ида – каза Рашид на Харун, като се правеше на храбър. – В град Г и долината К времето е още хубаво. Тук въздухът само те избива на сълзи.
И наистина, над тъжния град се сипеше такъв силен дъжд, че човек можеше да се удави само като диша въдуха. Госпожица Онита, която случайно бе слязла от горния ежат и се отби при тях, тъжно се съгласи с Рашид.
- Хубаво си го намислил. Вървете и двамата. Ще си изкарате една хубава почивка. Хич не мислете за мен горката. Аз ще си седя ли, седя тук сам-самичка.

***

Град Г не е нищо особено – каза Рашид на Харун, докато влакът ги отнасяше към въпросното селище. – Но затова пък долината К! Това вече е нещо! Златни ниви и сребърни планини, а насред долината има едно прекрасно езеро, което между другото се казва Скучното Езеро.
- Щом като е толкова красиво, защо не се казва Интересното Езеро? – попита Харун, а Рашид с огромно усилие на волята се опита да демонстрира добро настроение и да приеме едновремешната си роля на всезнаен разказвач.
- О! Интересното Езеро – каза той с най-тайнствения си глас – е нещо съвсем различно. То е Езеро с Много Имена, да, господинчо!
И продължи да се насилва, та гласът му да звучи жизнерадостно. Разказа на Харун за луксозната яхта, която ще ги чака на брега на езерото, за развалините на вълшебния замък горе в сребърните планини и за разкошните градини на древните императори, които стигали до самия бряг на Скучното Езеро – градини с фонтани, тераси и беседки, където все още витаели духовете на някогашните владетели, маскирани като птици. Ала точно след единайсет минути Харун спря да го слуша и Рашид млъкна. Двамата се загледаха безмълвно през прозореца на купето към необятната скука на равнината.
На гарата в град Г ги чакаха двама сериозни мъже с огромни мустаци и панталони на крещящи жълти карета.
„Приличат ми на злодеи” помисли Харун, но с никого не сподели мнението си. Двамата мъже откараха Харун и Рашид право на политически митинг. Минаха покрай автобуси, ото които се изръсваха хора, както мократа гъба ръки капки вода и навлязоха насред човеши гъсталак – тълпа, плъпнала във всички посоки като растителност в джунгла. Имаше огромни храсталаци от деца и лехи, обрасли с жени като цветя. Рашид бе потънал в размисъл и тъжно кимаше в отговор на собствените си мисли.
И тогава Немислимото се случи. Рашид се появи на сцената пред необятната джунглотълпа. Харун го наблюдаваше отстрани. Горкият разказвач отвори уста, тълпата изквича от възбуда, а Рашид Халифа, застанал там със зинала уста, внезапно проумя, че тя е празна – празна, като сърцето му.
- Ък!
Това бе единственото, което произнесе. Шах Дрън-Дрън крякаше като глупава гарга.
- Ък, ък, ък!

***

Сетне ги затвориха в спарена канцелария и двамата мустакати мъжи в крещящи жълтокарирани панталони се нахвърлиха върху Рашид с викове и го обвиняваха, че бил подкупен от съперниците им. Намекнаха, че ще му отрежат езика, пък и не само езика... А Рашид, почти разплакан, все повтаряше, че не проумява защо е направил засечка и обеща да компенсира тази неприятност.
- В долината К ще бъде страхотен, неповторим! – кълнеше се той.
- Дано! – крещяха в отговор мустакатите. – Иначе ще се простиш с лъжливия си език!
- Кога ще излита самолетът за К? – намеси се Харун с надеждата, че ще поуспокои обстановката. (Той знаеше, че в планината няма прокарани железопътни релси.)
Кресльовците се разкрещяха още по-неистово.
- Самолет ли? Самолет! Приказките на баща му не могат да пълзят, а на малкия му се лети! Никакъв самолет за вас! Гонете автобуса!
„Пак аз съм виновен – помисли злочестият Харун. – Аз започнах. Има ли смисъл да се разказват небивалици? Зададох този въпрос и разбих сърцето на татко. Значи аз трябва да поправя всичко. Необходимо е нещо да се стори.”
Само дето нищо не му идваше на ума.

ПОЩЕНСКИЯТ АВТОБУС

Двамата кресльовци набутаха Рашид и Харун в една разнебитена кола със съдрани червени седалки и макар че евтиното радио предаваше с пълна сила музика от филми, онези продължиха да се дерат с пълно гърло и през целия път все за едно и също: колко не можело да се разчита на разказвачи на приказки. Така стигнаха ръждясалите порти на автогарата, където Харун и Рашид бяха изхвърлени от колата без церемонии и без довиждане.
- А пътните разноски? - попита Рашид с надежда, но кресльовците се разкрещяха:
- Този пък иска и пари! Нахалник! Къде се е видяло такова нахалство!
И отпрашиха с пълна скорост, като принудиха кучета, крави и жени с кошници плодове на главите да се разпилеят като пилци и да се спасяват както могат. Гръмка музика и груби ругатни продължиха да се сипят от колата, докато тя изчезваше на зиг заг в далечината.
Рашид не си направи труда дори да размаха юмрук и се запъти към касата за билети. Харун го последва през прашния двор, чиито стени бяха покрити със странни писания:

НИКОГА НЕ ИЗПРЕВАРВАЙ ПРЪВ,
ЗА ДА НЕ СТАНЕШ НА КАЙМА И КРЪВ

беше едното, второто гласеше:

ОПАСНО КОЙТО ИЗПРЕВАРЯ
СЕ ОЗОВАВА ПРИ ГРОБАРЯ,

а третото:

ВНИМАВАЙ!
ПРЕДПАЗЛИВ БЪДИ ТИ!
ЦЕНИ ЖИВОТА! И КОЛИТЕ!

- Пропуснали са да напишат, че не бива да се крещи на пътниците от задната седалка - промърмори Храун, а Рашид отиде да купи блиети.
На касата вместо опашка имаше състезание по свободна борба, защото всички искаха да са първи. А тъй като повечето хора носеха пилета, деца и други обемисти вързопи, резултатът беше една схватка, от която във всички посоки хвърчаха перушина, играчки и избити от главите шапки. От време на време от гъстото меле изскачаше някой замаян индивид с изподрани дрехи, победоносно размахал парченце хартия - заветния билет! Рашид пое дълбоко въздух и се гмурна в тарапаната.
Междувременно в двора, където бяха автобусите, малки прашни облачета се юркаха напред-назад като пустинни вихрушки. Харун проумя в един момент, че те съдържат множество човешки същества. Оказа се, че на Крайната спирка има прекалено много пътници и те по никакъв начин не биха могли да се поберат в наличните автобуси, пък и никой нямаше представа кой автобус пръв ще потегли. Това даваше на шофьорите възможност да поиграят една доста злобна игра. Някой от тях запалваше мотора на своя автобус, нагласяше огледалата за задно виждане и изобщо се държеше така, сякаш ей-сега ще потегли. Тутакси група пътници грабваше своите куфари, завивки, папагали и транзистори и се устремяваше към него. А той изключваше мотора с невинна усмивка. В същия миг в противоположния край на двора следващият шофьор палеше мотора и пътниците хукваха наново.
- Това е подло - каза Харун на глас.
- Прав си - избумтя някой зад гърба му. - Обаче обаче обаче трябва да признеиш, че е крайно забавна отстрани.
Притежателят на този глас се оказа огромен мъж с буйна коса, щръкнала на темето му като гребен на папагал. Лицето му също тънеше в растителност и на Харун внезапно му щукна, че цялата тази окосменост някак странно напомня за...перушина.
"Що за хрумване - каза си той. - Откъде накъде ми дойде това в главата? Пълни глупости!"
Точно в този миг два прашни облака от забързани пътници се сблъскаха. Избухнаха чадъри, гюмове за мляко, въжени сандали и Харун, без да иска, започна да се смее.
- Ти си страхотно момче! - избумтя мъжът с коса от перушина. - Виждаш нещата откъм смешната им страна. Катастрофата е тъжно и злочесто събитие, обаче обаче обаче тряс! блъс! фрас! Човек да се спука от смях! - Гигантът стана и се поклони - Честното ми име е Обаче и съм на вашите услуги. Шофьор на супер-експресния пощенски автобус за долината К.
Харун реши, че е редно и той да се поклони.
- А моето честно име, както се изразихте, е Харин. - В този момент му хрумна нещо и додаде: - Ако наистина сте на моите услуги, можем да направим нещо по въпроса.
- Това е просто общоприет начин на изразяване - поясни господин Обаче. - Обаче обаче обаче ще удържа на думата си. Изразите са непостоянни - понякога са изкривени, друг път са прави. Обаче господин Обаче е прав мъж. Какво желаеш, млади господарю?
Рашид често бе разправял на Харун за красотата на пътя от град Г за долината К, виещ се като змийче нагоре през прохода Х към тунела Е(известен също като Ж). Отстрани имало сняг и приказни пъстроцветни птици пърхали из ждрелата, а когато пътят се измъкнел от тунела(според думите на Рашид), пътникът съзирал отпреде си най-главозамайната картина на света - долината К с нейните златни нивя и сребърни планини, а в самата й сърцевина - Скучното Езеро. Гледката се простирала отпред като вълшебен килим, който само чака да се повозиш на него.
- Никой не може да изпита тъга, след като е зърнал тази гледка, а слепецът е трижди по-злочест, загдето е лишен от подобна красота - така говорел Рашид.
Та ето каква молба отправи Харун към господин Обаче: места на предната седалка чак до Скучното езеро и пълна гаранция, че автобусът ще мине пред тунела Е (известен като Ж) преди залез слънце, защото иначе какъв смисъл?
- Обаче обаче обаче - взе да му възразява господин Обаче - вече става много късно...- Но като видя как помръкна лицето на Харун, усмихна се широко и плясна с ръце. - Обаче обаче обаче какво от това - извика. - Красива гледка! За да повдигнем духа на тъжния татко! Лесна работа!
Така че когато Рашид се измъкна, залитайки от билетната каса, Харун вече го чакаше на стъпалата на пощенския автобус, където за тях бяха запазени най-хубавите места, а моторът вече бръмчеше.
Останалите пътници, задъхани от тичането, облени в пот, превърнати на кал от наслоения прах се взряха в Харун със завист, примесена със страхопочитание. Рашид беше не по-малко впечатлен.
- Както не веднъж съм изтъквал млади Харун Халифа, твоят вид неизменно заблуждава - каза той.
- Юхууу! - изкрещя господин Обаче, лесно възбудим като всеки пощенски служите. - Бръм! - додаде и натисна до дън педала за газта.
Пощенският автобус се юрна през портите на автогарата, като почти забърса една стена, на която Харун успя да прочете следното:

АКО ИЗВЛИЧАШ УДОВОЛСТВИЕ ОТ СКОРОСТТА,
НАПРАВИ ЗАВЕЩАНИЕ - МИСЛИ ЗА СТАРОСТТА!

***

(thanx 2 alx)

Травис Джепесен

2006-10-20T13:17:00.000-07:00

БЛЕДИ СЕНКИ

things
happen
all the time

Духът е отшелник, отдал се на порнография. Преплитания на неща, каквито съм свикнал да виждам да /да знам че/ съществуват, търсиш думи, за да преведеш този изопачен калейдИскоп, вулгарния спектър на този манифест, заявяващ се чрез собственото си спокойствие. Когато вдъхновението издигне дебелите бузи над барплота, животът започва отново. Тогава извратеното травмирано битие, тази задънена улица могат да отстъпят. Начинът, по който нежеланите мисли през нощта те правят сляп за сенките, които нежно ти нашепват - вулгарно задоволство на меланхолията. Не, няма значение колко си твърд - грозната среднощна маска ридае, бледата прегръдка на бедрата й не може да изцеди черната сянка на слепия морков. Слава, омърсена от страха от омразата, какво е сега духът - обаяние - творец, не насилвай пресъхналия извор на изобилието, не всеки може да понесе това. Или може би само иглички от състрадание и дъжд, шовинистично самоубийство заплюващо въздушните трансмисии, гъвкаво обяснение, недостатъчно финно за вулгарната машина. Не съм и възнамерявал да забравям сиропа ти за кашлица. Но може би вчерашната й сянка работи като отложено присъствие в къщата на значението. Домашен корабокрушенец, обезцветен от чужди фантазии, пиршество, изтеглено с грешния край на куката. Никога не е прекалено късно за взаймодействие с погрешната вратовръзка, безразсъдно захвърлена разкъсана диплянка. Или безпристрастния боен ред на цветни светлини, леки цветове и увяхнали алегории. Цветните очила на времето върху лицето на агониите ни. Замъкът на рицарите хермафродити, бленуващи сред магарешки бодли за оплодени праскови, избръснати преди ядене с надеждата неотспътчивата меланхолия да намери думи за загубената в тези води перверзия.

Превод от английски: Росица Пиронска

Ани Васева

2006-10-11T13:27:00.000-07:00

"МЪРТВО ОКО"

ЖЕНАТА: Помниш ли как ми хвана китката само с дланта си. Помниш ли силата, с която ме дръпна в колата. Помниш ли потта ти как капеше по рамото ми. Помниш ли как хапех тапицерията на седалката.

МЪЖЪТ: Само като те видях в огледалото за странично виждане и ми забумтя главата. Бум бум бум. Направо чувах кръвта как шурти, как клокочи по врата нагоре към главата. Роклята се разстила и развлачва по краката ти, бедрата се отъркват едно в друго. Презрамката е толкова фина на рамото ти, трябват й моите пръсти. Тази тънка линийка на рамото ти.

ЖЕНАТА: А помниш ли химикалката как потъна в окото ти. Натисках, натисках, докато пръстите ми допряха разлигавената дупка, от която беше протекло окото ти. Заклещен в мен, с глава запъната в тавана на колата, потръпваше и нямаше накъде да отстъпиш, къде да завиеш, къде да се дръпнеш. Пръстите ми стискат химикалката, наполовина потопени в кръв и око, с другата ръка стисках китката ти. Помниш ли как стисках китката ти, за да не те боли.

МЪЖЪТ: Помня.

* * *

ЖЕНАТА: Не знам защо забих химикалката в окото ти. Преди това дори не бях извикала. Не ти видях лицето. Само сини петна по блузата ти.

МЪЖЪТ: Раета. Блузата му беше на сини раета.

ЖЕНАТА: Да.

* * *

МЪЖЪТ: Въпреки че беше все още на няколко метра зад колата ми вече усещах мириса ти. Миризмата на косата ти, уплетена в ръката ми. Дъхът ти на врата си можех да усетя вече. И тази презрамка, направена, за да я дръпнат от рамото ти пръстите ми. Никога не съм виждал рамото ти без тази презрамка. Презрамката е част от него. Тънка бяла линия. Чака да я смъкна.

ЖЕНАТА: Какво е да си мъртъв?

МЪЖЪТ: Ти как мислиш.

* * *

ЖЕНАТА: Разкажи ми нещо за себе си.

МЪЖЪТ: Какво искаш да знаеш?

ЖЕНАТА: Изнасилвал ли си друг път?

МЪЖЪТ: Не.

ЖЕНАТА: Косата ти тъмна или светла беше?

МЪЖЪТ: Не помниш ли?

ЖЕНАТА: Мисля, че беше по-скоро тъмна.

МЪЖЪТ: Тъмно руса.

ЖЕНАТА: Да, сега си спомням. Кръв по светъл кичур къса, права коса.

* * *

МЪЖЪТ: А тази химикалка откъде се взе?

ЖЕНАТА: Напипах я на пода на колата. Не знам дали е изпаднала от чантата ми или е била твоя. В началото не я видях, а после вече беше дотолкова омазана в кръв и слуз, че не можеше да се различи какъв цвят е.

* * *

ЖЕНАТА: Наистина не знам как ръката ми с химикалката се озова в окото ти. Нищо не видях, докато не усетих как пръстите ми потъват в меката разкъсана дупка. Как мислиш, защо го направих?

МЪЖЪТ: Идея нямам.

* * *

СЪПРУГАТА НА МЪЖА: Заравям лице в блузата ти. Беше се прибрал за малко, за да вземеш нещо и се преоблече преди да излезеш пак, защото много се беше изпотил. Мирише на потта ти, на кожата ти, на тялото и малко на парфюма ти.

Рамото ти, издълбано, за да легне в него главата ми.

Миризмата ти във всичко. Полепнал си по чаршафите. Възглавницата е поела формата на врата ти.

Когато се събудя и в просъницата ми се струва, че ръката ти е върху гърба ми.

Тази липса нямам с какво да я напълня. Дупка си, изрязана навсякъде. И не мога и аз да се пусна в тази дупка. Как да дишам, когато си ми издишал всичкия въздух и си го взел със себе си.

Не знам дали си навик, от който не мога да отвикна. Не мога да отвикна да смуча пръста ти. Не мога да отвикна да ми тежиш. Не мога да отвикна да ме задушаваш. Не мога да те махна, а те няма.

Ще се превърна в сборната точка на всички твои разпиляности. Блъскам се в теб постоянно - твой косъм, заплетен в одеалото, два билета за кино, снимка на сестра ти, кал от обувката ти. Ще оближа калта ти, ще изпия слюнката ти, за да попия в небцето ти.

* * *

ЖЕНАТА: Толкова бързо, толкова бързо. Бързо, бързо, бързо. Лицето ти изчезва в тази бързина. Не знам къде е лицето ти. Само един застопорен момент - вдървеното ти тяло над мен, кръв, която капе по врата ми. И само това. Защо толкова бързо. Защо бързаш. Забави.

Искам да видя.

Искам да те видя.

* * *

СЪПРУГАТА: Представям си, че си в кухнята. Чувам как пускаш чешмата, взимаш чаша от шкафа, скърцането на вратата, звук на вода в стъкло, как се пълни, завърташ крана. Ще ми донесеш чаша вода в леглото. Затворила съм очи и съм опряла чело и длан в стената. Вратата на кухнята, минаваш през коридора, паркетът на стаята проскърцва, пристъпваш, леглото хлътва под тялото ти, навеждаш се към мен. Ръката ти на рамото ми и трябва само да се обърна, за да взема чашата с вода. Челото ми ще остане на стената до утре сутринта.

СЪПРУГАТА: Стискам блузата ти между коленете си. Не мога да позволя миризмата ти да изветрее от нея. Ще я опаковам в найлон, за да се спари потта ти вътре. После ще се задуша в найлона.

СЪПРУГАТА: Ако я видя дали ще я позная. Има само едни пръсти на света, които са влизали в окото ти. Ще мога ли да ги позная.

СЪПРУГАТА: Ако изнасиля тази, която ти си изнасилил, ще те докосна ли пак. Ще мирише ли тя отвътре на теб. Искам да подуша скутовете на всички жени покрай които минавам на улицата, да позная в коя още стои отъркването ти, коя е още охлузена от бедрата ти.

* * *
Жената с ножица пред огледалото

МЪЖЪТ: Какво си мислиш ти? Какво си мислиш? Не се и опитвай.

ЖЕНАТА: Остави ме на мира.

МЪЖЪТ: Идиотка. Ако си отрежеш косата това нищо няма да промени. Престани. Какво си мислиш. Че ако не си като тогава ще ме разкараш. Спомни си. Спомни си как покапах по теб и се просмуках. По врата ти. Попил съм в теб и скоро ще те срещна. Размърдай си малко заспалия си мозък. Нали не мислиш, че е било случайно. Нали не мислиш, че всеки ден ... Престани веднага. Махни тая ножица.

ЖЕНАТА: Глупости. Говориш тъпотии. Не помня. Не помня лицето ти. Ако можех да те срещна на улицата нямаше да те позная. Представи си. Ти си сервиьор и сядам да обядвам в ресторанта ти. Ти ми носиш палачинки с боровинково сладко и аз ги взимам, изяждам ги, поръчвам си кафе с мляко. И това е. След това няма разлика. Не знам, че си ти. Искам да знам, когато те срещна. Искам да те позная, но не помня лицето ти. Кажи ми как изглеждаш. Опиши се с три думи.

МЪЖЪТ: Остави ножицата

* * *

СЪПРУГАТА: Получих следното писмо от теб:

,,Щастие мое,

Толкова ми лиспваш. Липсва ми лекия натиск на глава ти, когато спиш върху рамото ми. Липсва ми гъделичкането на косата ти по носа ми, което ме събужда през нощта. Така събуден да слушам как спиш и да не мърдам и да съм тих.

Любов моя, малка моя нежност, как искам да целуна пак меката кожа на извивката на кръста ти. Да заспя с ръка, притисната в свивката на коляното ти. Искам да те завия с цялата тиха нежност на ръката ми, нужна моя.

Толкова ми липсваш, че ще дойда и ще те отвлека. Ще те скрия в длан и ще те покрия с устните си.

Мила моя, целувам пръста ти и мисли как съм се притиснал в теб."

Като написах писмото го прибрах в плик, написах отгоре, че си ми го изпратил ти и че ме целуваш леко по врата. Прибрах в чекмеджето, за да скъсам плика утре и да го прочета. Не ме притеснява, че е с моя почерк, а не с твоя, защото твоята ръка е в моята и кожата ми е твоята кожа. Лека нощ, мили мой, нежност моя, ще прочета писмото ти утре.

* * *

ЖЕНАТА: Повръща ми се от теб. Повръща ми се от кожата ми, напоена с теб. Снощи бях на вечеря с баща ми. Ядохме бифтек и си говорихме за политика. И вилицата ми проникна в свежото месо. Изпотих се. Усещах струйката пот, която се стичаше по гърба ми, от плешката, прескочи линията на сутиена и продължи към кръста. След това ножът - не беше много остър - натиска месото, от него потича розов сок. И тогава повърнах на масата. Не разбрах кога стана и нищо не можах да направя. Замириса силно, една дама на съседната маса също повърна (не знам дали заради миризмата, или заради парчетата месо, напоени в стомашен сок, които се отплеснаха към покривката на масата й).

Повръща ми се от теб. От думите ти се стягам и настръхвам и не мога да бъда спокойна.

Попил си в мен и не мога де те отмахна. Кажи ми, как да те изчегъртам от себе си. Потта ти, покапала по рамото ми, е попила навътре, навътре и се разхожда из тялото ми без да се съобразява със завоите и кожата ми. Завзел си ме и с тази кръв капеща от окото ти ме плашиш и така застивам и не мърдам. Нали продължих, ходя на работа и се виждам с разни там. Нали вървя и гледам и ще те забравя. После се вдървявам и тази пот пак потича и ме гъделичка, подмишницата, кръста, и краката ми омекват. Повръща ми се от теб. Не помня лицето ти. Само тази сила, сграбчила, схванала китката ми и парфюма ти. Защо толкова бързо. Забави.

Защо не беше по-плавен. Ако те бях видяла. Защо не ми каза нищо.

Ако помнех лицето ти дали пак щях да помня миризмата ти.

Ако беше отворил бавно вратата дали щеше да нанесеш по-малко вреда. Ти си моята последна травма, изличи всички предишни. Няма нищо зад теб, тялото ти, изрязано в празната рамка на врата. Само ти си.

МЪЖЪТ: Беляза ме презрамката ти в огледалото ми. Няма какво да ме изтрие от теб.
ЖЕНАТА: Като погледна ръцете си и знам, че съм тук. И само това. И нищо повече.

Безумната девственица....

2006-09-23T08:59:00.000-07:00

БЕЗУМНАТА ДЕВСТВЕНИЦА
Пъкленият съпруг

Да чуем изповедта на една съкилийничка от ада:
" О, божествени Съпруже. Господарю мой, не отблъсквай изповедта на най-тъжната ти слугиня. Аз съм загубена. Аз съм пияна. И омърсена. Какъв живот!
Прости ми, божествени Господарю, прости ми! О, прости ми! Колко сълзи! И колко ли още, по-късно, надявам се!
След време ще позная божествения Съпруг! Аз съм родена да му се покорявам. Нека другият сега да ме бие!
Сега съм на дъното на света. О, приятелки мои!...
Не, няма никакви приятелки! Не знам дали има подобни бленувания и мъки...Глупаво е, нали?
Аз страдам, крещя. Аз страдам, наистина. И все пак всичко ми е позволено, на мен, презряната и от най-презрените души.
Нека направя най-после тази изповед, пък ако ще да я повторя за стотен път - тъй мрачна и нищожна.
Аз съм робиня на пъкления Съпруг, на този, който погуби безумните девственици. Той е онзи там демон. Не призрак и не привидение. Но аз, която загубих своето благоразумие, аз - низвергнатата и мъртва за тоя свят - знам, че мене никой не ще ме погуби. Как да ви го опиша!
Аз не зная вече и да говоря. В траур съм. Плача. Треперя от страх. Глътка въздух, Господи, моля те, много те моля!
Аз съм вдовица...Бях вдовица. Да, аз бях твърде сериозна някога, не съм родена, за да се превърна в скелет. Той беше почти дете. Неговата тайнствена изтънченост ме прелъсти. Забравих човешкия си дълг, за да го последвам. Какъв живот! Истинският живот го няма. Ние сме извън света. Вървя натам, където той върви, така и трябва. Но той често се нахвърля върху мен, бедната душа. Демонът! Това е демон, вие го знаете, това не е човек.
Казва: Не обичам жените. Любовта ще трябва да се открие отново, повече от ясно е. Те са способни да искат само едно: сигурност. И само щом я постигнат - захвърлят настрана и сърцето, и красотата: остава само хладното презрение, храна на днешния брак. Или ако видя жена, която явно е щастлива и която бих могъл да направя своя добра приятелка, то тя вече е наръфана от някой звяр, чувствителен като дръвник.
Слушам го как той превръща безчестието в слава, жестокостта в очарование. "Аз съм от далечна раса: мои предци са били скандинавците; те се пронизвали в ребрата, пиели своята кръв. Ще си направя нарези по цялото тяло, ще се татуирам, искам да стана отвратителен като монголец: ще видиш - ще вия из улиците. Искам да полудея от бяс. Не ми показвай никога накити, ще пълзя по килима и ще се гърча. Моето богатство - искам го цялото окървавено. Няма вече да работа." Неведнъж, нощем, неговият демон ме сграбчваше и се валяхме по пода - борех се с него. По цели нощи ме дебнеше пиян из улиците или в домовете, за да ме плаши до съмрт. "Сигурно ще ми прережат гърлото. Ще бъде отвратително." О, тия дни, когато той се мъчи да скита с вид на престъпник!
Понякога говори на приятен жаргон за смъртта, която ни кара да се разкайваме, за наистина съществуващи нещастници, за изнурителен труд, за раздели, късащи сърцата.
Във вертепите, където се опиянявахме, той плачеше, като гледаше тия край нас: скотове на нищетата. Вдигаше пияниците по тъмните улици. Бе милостив към всяка зла майка заради невръстните й деца. Отиваше си миловиден като момиче след урок по вероучение. Преструваше се на човек, сведущ във всичко: търговия, изкуство, медицина. Следвах го навсякъде, така и трябваше!
Представях си цялата обстановка, с която мислено се обграждаше. Дрехи, драперии, мебели. Аз го дарявах с нови гербове - виждах го изцяло друг. Представях си всичко, което го трогваше - неща, които би искал да създаде за самия себе си. Когато ми се струваше, че умът му бездейства, аз го следвах в странните му и сложни начинания. Чак до края - все едно добри или лоши. Знаех, че никога няма да проникна в неговия свят.
Колко дълги нощи съм бдяла край неговото скъпо спящо тяло, с надеждата да разбера защо той толкова иска да избяга от реалността. Никой не е имал подобно желание. Предугаждах, без ни най-малко да се страхувам за него, че той може да бъде сериозна заплаха за обществото. Той може би знае тайните как да бъде променен животът. Не, той само ги търси - възразявах си аз. И никоя душа не би имала тая сила - силата на отчаянието! - да издържи, да бъде закриляна и обичана от него. Впрочем не си го представях с друга душа. Всеки вижда, струва ми се, своя Ангел, Своя и никой друг. Бях в душата му като в дворец, изпразнен, за да не би да остане някой по недостоен от вас.
Ето това е. Уви! Твърде много зависех от него. Но какво ли искаше той от моето съществуване, мрачно и презряно? Не ме направи по-добра - какво че не ме умъртви!
Гневна в своята скръб, аз му казвах понякога "Аз те разбирам." Той свиваше рамене.
И тъй - докато моята скръб не спираше да ме гнети и аз все повече падах както в собствените си очи, така и в очите на тия, които биха искали да ме видят, ако не бях навеки и от всички обречена на забрава - аз все повече и повече жадувах за неговата доброта. Неговите целувки и приятелски обятия бяха истинско небе, мрачно небе, където аз влизах, където бих искала да остана. Захвърлена, бедна, глуха, няма и сляпа. Вече това ми ставаше навик.
Виждх двама ни като две невинни деца, разхождащи се на воля из Рая на скръбта. Подхождахме си. Трогнати, ние се трудехме заедно. Но след една убийствена ласка той каза: "Колко странно ще ти се струва всичко, което си преживяла - само щом си отида оттук. Когато няма да ги има ръцете ми - да милват твоята шия. Нито моята гръд - да отпуснеш глава върху нея. Нито устните, целуващи очите ти. Защото един ден ще трябва да замина далече, много далече. После, аз трябва да помогна и на други. Това е мой дълг. Макар да не е много приятно, скъпа." Веднага си представих. Той - заминал, аз - зашеметена, захвърлена сред най-ужасния мрак - смъртта. Заричах го да обещае, че няма да ме изостави. Правеше го десетки пъти. О, това обещание на любовник. Беше тъй лекомислено, както и моите думи "Аз те разбирам".
О, никога не съм го ревнувала. Вярвам, не ще ме напусне. Какво ще стане с него? Той не умее нищо, няма никога да работи. Иска да живее като сомнамбул. И само добротата и милостта му - стигат ли те, за да съществува в реалния свят? Понякога забравям колко съм окаяна. Той ще ме направи силна. Ще пътуваме, ще ловуваме из пустините. Ще спим по улиците на непознати градове. Без грижи, без мъки. Или ще се пробудя - и законите и нравите ще бъдат променени, благодарение на магическата му власт. Светът, оставайки същият, ще ме захвърли на моите желания, радости и безгрижие. О, живот, пълен с приключения, живот от детските книжки! За награда на мойте страдания - ще ми го дадеш ли? Той не може. Не познавам идеала му. Каза ми, че съжалявал и се надявал. Това не бива да ме засяга.
Говори ли с Бога? Може би трябва да се обърна към Бога?
Аз съм на дъното на най-дълбоката бездна и съм забравила да се моля.
Ако той ми беше обяснил своите скърби, щях ли да ги разбера по-добре от неговите насмешки? Той ме напада, с часове ме кара да се червя за всичко, което би могло да ме трогне в света, и се дразни, когато плача.
"Виждаш ли този елегантен младеж, който влиза в красивата и спокойна къща? Казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис, дявол знае как. Една жена се беше обрекла да обича този зъл идиот. Умря и сега навярно е светица на небето. Ще ме погубиш, както и той е погубил тази жена...Това е нашата участ. За нас - с милостивите сърца" Уви! Имаше дни, когато всички действени хора му приличаха на играчки от гротескно бълнуване. Дълго се смееше. И ужасно. После отново се държеше като млада майка, като любима сестра. Ако не беше толкова див, щяхме да сме спасени! Но нежността му е не по-малко гибелна. Аз съм му покорна. Ах! Аз съм луда!
Някога може би той ще изчезне като по чудо. Но трябва да знам дали ще се възнесе на небето, за да видя успението на моя малък приятел"
Странна двойка!

Артюр Рембо

Ибис

2006-09-20T03:52:00.001-07:00

Странно време! Мигар може човек да помисли, че е зима! В полето отвсякъде струи мекота, тънка мъглица се носи от изток, пъпле тромаво по земята, върби и тополи стърчат оголени и мълчаливи сред полето, голи къпини и трънки клечат на припек по дигите на каналите, враби играят на гоненица в тях, бели ивици сняг се редуват с черни ивици разорани ниви; подир тях белите ивици сняг се редуват със зелени ивици трева, след тревата са разхвърляни водни огледала; те сребреят на слънцето. През снега и през нежната зеленина се разстилат овце, излезли на паша. Подире им върви овчар с тояга, с такова достолепие крачи той подир стадото, сякаш не е овчар, ами владика, тръгнал на водосвет.
Разликата е само в това, че когато владиката тръгне на водосвет, не пуши, а овчарят пушеше.
Аз също пушех, седнал на завет при дигата, любувах се на странната зимна картина и ако не бяха далечните, студени и снежни планини, изобщо нямаше да мисля за зимата. Слънцето топлеше приятно гърба ми, до ушите на пресекулки стигаше звънът на звънците от стадото, невидим чичопей подвикваше, скрит в дърветата, в здрача на къпинака и трънките светлееше цъфнал кукуряк и като капка кръв се червенееше бабино ухо.
В такова време човек става ленив, отпуска той мускулите, за да развърже на тяхно място въображението. Бях излязъл със сина си за диви патици в полето, сега е сезонът на прелета, в други години през полето, през каналите и дигите вилнееха снежни виелици, мокър сняг облепваше всичко по пътя си, летяха ниско ята диви патици, въздухът се изпълваше със свистене на крила и сврява, в която можеше да се долови пакането на големите патици есълбаши, чакръкчийките въртяха своите чекръци и тракаха, нежен звън отронваха звънкарките, свирците подсвиркваха подобно пъдари, кога видят, че чужд човек влезе в лозето.
Сезонът на прелета е, но прелет няма и няма смисъл човек да броди покрай каналите, затова бях изпратил сина да кръстосва полето, може да вдигне от някой канал изостанала патица, аз седях на припек под дигата. Пуша, гледам полето пред себе си, въображението почва да прехвърля спомени от прелета на дивите патици, сякаш прехвърля едно по едно зърната на броеница. Спомените са все снежни, като че човек се намира в самото сърце на зимата, обгърнат е той от всички страни от подвжиния сняг, отвсякъде свистят крила и летят диви патици. От изстрелите на ловеца ще се отрони понякога дива патица от ятото, безшумно пада тя в мекия сняг и кога човекът я вземе в ръка, изненадва се колко е красива птицата и е почти щастлив, че е успял посред виелицата да отрони тази небесна троха за себе си.
Много часове съм изгубил в тия виелици, съвсем сам, седнал на раницата си, пуша, целият свят се изгубва и престава да съществува, всичко е бяло наоколо, само птицата лежи върху снега пред тебе, неръкотворна е тя и неземна, перата й преливат в зелено, в синьо и златно и ти се струва, че не птица, а скъпоценен камък лежи в ръката ти. Ни веднъж не е било птицата да се съживи и да попита: "Защо стреля!?"
И ни веднъж не е било да попитам сам себе си защо стрелях, угризение да изпитам или нещо подобно; напротив, в някакво странно вцепенение изпада човек в такива минути, че дори мисълта се вцепенява. В лова не е необходимо мисълта да се движи, може да се каже, че на лов ловецът е безпаметен, там само страсти го движат и оня вечен стремеж да бъде той властелин на света и притежател на всичките му съкровища.
Изобщо човекът обича да си придава важност, да гледа господарски и завоевателно на света. Но понеже е трудно той да направи това със същества, равни на него, затуй търси същества слаби и беззащитни. По дигата виждам повалени тополи, човекът и върху тях е демонстрирал своята сила. Когато секачът сече с брадвата едно дърво, то дървото може само да извика за помощ. Но аз бих попитал - ако дървото държеше в ръцете си брадва, какво би правил дърварят? Много би се почесвал по врата той, дали да пристъпи към дървото и да почнат двамата да се секат с брадвите, па каквото брадва покаже? Мисля, че в случая няма и защо да питаме как ще постъпи дърварят. Освен да се почеше той по врата и да отмине с брадва на рамо, нищо друго не би могъл да направи...В лова човекът е измислил една много хитра формула, за да няма угризения, че съсипва природата. Според тая формула ловецът взема само излишъка от природата. Като седя на завет, та слънцето топли гърба ми - никаква патица не се вижда в странното за сезона небе - и като гледам колко е тихо и пасторално всичко около мене, питам се: "Какъв излишък можем да вземем ние от целия този недоимък?"
Така си останах без отговор по отношение излишъка и недоимъка.
Забелязах, че покрай канала върви синът ми, прави някакви отчаяни знаци с ръце. Станах, без да разбирам нищо от знаците. Момчето свали шапката си, започна да маха с нея и да ми сочи мястото, където дигата правеше дъга. Натам се разстилаше и вървеше стадото и овчаря, през ивиците сняг овцете вървяха с вдигнати глави, щом стъпеха върху оголената нежна селенина, веднага навеждаха главите си, за да щипят наболата трева, и тогава звънците им звънтяха по-тихо и приглушено. Момчето продължаваше да сочи с шапката си, в другата ръка стискаше пушката и забелязах, че походката му стана дебнеща. Сметнах, че зад завоя са накацали патици, взех пушката и тръгнах покрай дигата, без да изпускам момчето от очи. По едно време то приклекна и даде знак с шапката си. Спрях се. Миг или два след туй видях диагонално на дигата няколко странни птици. Казвам странни, защото за пръв път виждах подобни силуети в небето.
Птиците бяха като изрязани от бакър. Размахваха тежко и властно крилата си, раменната част на крилата бе остра, шията напомняше сгъваем метър, огромен крив клюн стърчеше напред. Ятото летеше мълчаливо, съвсем ниско, без никакъв страх, като че ли земята не съществуваше за тези птици. Нещо в силуетите им напомняше за времето на динозаврите и на големите летящи гущери. Може би заради това, докато те прелитаха, нещо мистично сякаш пропълзя над нас и раздвижи въздуха. По-глухо започнаха да звънят звънците на овцете, мъглата от изток се приближи и започна да ни обгражда и откъм южната страна.
Полето наведнъж се смали, отдалечиха се безкрайно много строгите снежни планини, настана тишина и като се огледах, чак сега забелязах, че врабчетата се бяха изпокрили в шипките, в къпинака и голите трънки.
Момчето се бе изправило и отново започна да ми прави знаци, като сочеше пак дъгата на дигата. То тръгна с дебнене напред, аз постоях, постоях и също тръгнах, без да спирам да мисля за мистичните птици. Настроението и самочувствието ми паднаха на нула, започна да ме обзема някакво глупаво суеверие, че всеки миг може да се случи нещастие.
Когато стигнах най-издадената част на дигата, видях пред себе си острови сняг, зелена трева, кичури камъч, зад камъша водно огледало, сребърно и зелено. Педя вода бе заляла зелената трева, на места само водата сребрееше, отразявайки слънцето, на места се виждаше зелената трева на дъното. Всичко това беше подвижно и изключително красиво.
Там, където водата свършваеше и зеленееше трева, една птица се разхождаше, опитвайки с човка земята. Можеше да се оприличи на птица, която търси нещо изгубено. В първия миг помислих, че е непознат вид дива гъска. Слънцето светеше зад нея, видя ми се почти черна. Тя се обърна с лице към мене, сниших се зад кичура камъни и продължих бавно да се промъквам напред. Диагонално към птицата се прокрадваше и момчето с готова за стрелба пушка. Не зная колко време мина в издебването на птицата, но когато сметнах, че разстоянието е достатъчно, дадох знак на сина си да стреляме.
Не мога да кажа чий беше първият изстрел. Стреляхме почти едновременно, птицата падна мигновено върху зелената трева. Пръв към нея се затече синът ми. Когато вдигна птицата високо над главата си, видях, че крилата й стигнаха чак до патронаша, препасан на кръста. Гъска е, рекох си, и тръгнах към момчето и птицата. То я беше положило на тревата, бе разперило крилата й и клечеше до нея...Беше червен ибис.
Птицата имаше цвета на бакър, главата и шията й преливаха в огненозелено, големият закривен клюн стоеше като непотребно сечиво, захвърлено върху тревата. Сега едва разбрах какви бяха другите птици, посели мистика във въздуха. Това бяха също ибиси, спомних си, че по времето на фараоните са били свещени птици на египтяните. За пърни път срещах по небесните кръстопътища ибиси и за първи път откъсвахме от небето тая свещена птица. Момчето поиска да я препарира, вдигна я внимателно от тревата, започна да глади перата й и зведнъж я изтърва, сякаш не мъртъв ибис, а взрив бе хванало в ръзете си. Погледна ме изплашено, попитах го, какво има? "Виж! Виж! - рече момчето и ми посочи главата на птицата.
Взех я и когато погледнах главата и часто от човката, видях как там пъплят във всички посоки кокошинки. Те се измъкваха от перушината по тялото, бързаха нагоре по шията, струпваха се по главата и част от клюна, връщаха се бързо назад. Но отзад напираха нови кокошинки, подгонени от убежищата си, катереха се на тумби, на тумби едни върху други, бяха като обезумели плъхове, бягащи от потъващ кораб. Докато наблюдавах изпадналите в паника паразити, почувствах как някои от тях вече се прехвърлят върху ръката ми. Захвърлих с погнуса ибиса върху тревата, клекнах да мия ръцете си в снежната вода и когато се изправих, видях върху лицето на сина си изписано огромно разочарование. Никой от нас не спомена повече за препариране, никой от нас не се доближи повече до птицата. Само овцете я приближаваха, опасваха те от двете страни водата, отново започнаха да разтварят своето ветрило, звънците им все така звънтяха пасторално, подир тях и овчарят премина, рече ми "То това се не яде!"...Почувствах се като в небрано лозе!
Вие не знаете колко е красив черният ибис. Той е толкова красив, че само един варварин и суеверен невежа като египтянина може да го обяви за свещена птица. Сега мога да кажа, че ибисите, които прелетяха ниско над земята в зловещи пози, не летяха като птици, а летяха като сфинксове. Вече на земята, паднал в нозете ни, свещения ибис бе като паднало божество, със смачкана перушина и изпаднали в паника паразити, които се струпваха върху огнената му глава и търсеха там спасение.
Грозна реалност, читателю! Какво можеш да направиш пред лицето на тая реалност? Нищо, освен да й дадеш гръб и да тръгнеш унило по обратния път.
Така и направихме. Обърнахме гръб на падналата върху земята птица, насреща ни бързо се носеше мъглата, обграждаше полето от всички страни, светлината бе станала бледа, прозрачна пелена скриваше слънцето. Задуха вятър, далечните снежни планини изчезваха от очите ни. Мисълта ми не започна да потраква старата броеница на спомените, ами като дървоядец започна да ме яде: "Къде се измъкваш, негоднико? Защо крадеш от недоимъка на природата? Красота ли искаш да отрониш от природата и да я задържиш в шепата си? Ами не разбираш ли ти, невежество с невежество, че щом искаш да задържиш красотата за себе си и да я направиш своя собственост, то тази красота мигновено умира и се покрива с пъплещи паразити. Красотата е само в миговете на твоя живот и както и да се мъчиш да задържиш тия мигове, трябва да знаеш, че задържаш в ръцете си само техните лешове...Глупако!"
По пътя питам сина си: "Знаеш ли кое е хубавото на въздуха? Хубавото ме е, че е невидим! Въздухът е много ценно нещо, може би най-драгоценното, защото, казваме ние, когато искаме да дадем висока цена на нещо - че то е като въздуха за всяко живо същество. Тая безценност има едно хубаво качество, че е невидима. Я си представи ти, че въздухът е видим като дивата птица или като ибиса, или като онова повалено от брадвата дърво. Да си представим, че въздухът има образа на човешко лице. Ако убием ибис, казваме, че сме убили бис, отнели сме нещо от красотата на природата, защото виждаме това с очите си. Но ако се погледнем ние очи в очи с въздуха, какво ще видим в лизето насреща си?"
Ще видим лице, на което сме извадили едното око, ще видим как сме нацепили ушите му, как сме замърсили, издраскали и надупчили самото лице, сякаш е дупчено то от сипаница, ще видим в живото око разширена от болка зеница и дълбочината на окото - безкрайна печал заради нашето невежество.
Ето кое му е хубавото на въздуха, който ние всички вдишваме и издишваме с надеждата, че ще живеем, защото е казано, че докато дишаме, трябва да се надяваме. Ако въздухът бе видим, то едва ли някой ще вземе без погнуса дори една глътка от него.

Йордан Радичков

Франц Кафка - Преображението

2006-09-19T00:29:00.000-07:00

Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо. Лежеше на твърдия си черупчест гръб и като повдигна малко глава, видя кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици; одеялото едва се държеше на върха, готово да се смъкне съвсем. Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло.

"Какво ли се е случило с мене?" - помисли си той.

Ала не сънуваше. Стаята му - истинска, само че за човек прекалено малка стая - спокойно се разполагаше между четирите добре познати стени. Над писалището, където бяха разстлани разопаковани мостри от платове, - Замза бе търговски пътник, - висеше картината, която той неотдавна бе изрязал от едно илюстровано списание и бе сложил в хубава, позлатена рамка. Това бе портрет на дама с кожена шапка и кожена боа около шията; тя седеше изправена и протягаше към зрителя тежък кожен маншон, в който бе пъхнала цялата си ръка до лакътя.

Погледът на Грегор се насочи след това към прозореца и лошото време - чуваше се как по ламарината на прозореца потропват дъждовни капки - го изпълни докрай с униние.

"Ако поспя още малко, може би ще забравя всички тези глупости" - помисли си той.

Ала намерението му бе съвсем неизпълнимо, защото Грегор бе навикнал да спи на дясната си страна, а в сегашното си състояние не можеше да заеме това положение. Колкото и силно да се измяташе надясно, всеки път се люшваше назад и падаше по гръб. Направи навярно стотина опита, като затваряше очи, за да не гледа мърдащите крачка и се отказа едва когато в хълбока си почувствува непозната дотогава лека, тъпа болка.

"Ох, господи - рече си той, - каква изнурителна професия съм си избрал! Всеки ден на път. Деловите вълнения са много по-големи, отколкото тук, в самата фирма, а освен това трябва да търпя мъките на пътуването, да се грижа за разписанията на влаковете, да понасям нередовната, лоша храна, както и случайното, винаги нетрайно и лишено от сърдечност общуване с хората. Да върви всичко по дяволите!"

Почувствува лек сърбеж около върха на корема си и бавно се изтегли по гръб към предния край на леглото, за да може по-удобно да вдигне глава; откри мястото на сърбежа, осеяно с малки бели точици от непонятен за него произход; понечи да опипа мястото с едно от крачката, но веднага го дръпна, защото при докосването го побиха ледени тръпки.

Плъзна се обратно в старото си положение.

"От това ранно ставане - помисли си той - можеш съвсем да затънееш. А човекът има нужда от сън. Другите търговски пътници си живеят като одалиски. Когато аз например към обяд се завръщам в гостилницата да запиша получените поръчки, тези господа тепърва закусват. А опитам ли аз да сторя същото, шефът незабавно ще ме изхвърли. Кой знае впрочем дали така няма да е по-добре за мене. Ако не се сдържах заради родителите си, отдавна да съм напуснал - ще застана пред шефа и ще му кажа всичко, което ми е на сърцето. Той ще падне от писалището си! Намирам доста странен маниера му да сяда върху писалището и да говори отвисоко със служителя, който на това отгоре трябва да дойде съвсем близо, защото шефът недочува. Е, надеждата още не е напълно загубена; веднъж да събера нужните пари, за да изплатя дълга на родителите си към него - за това ще отидат още пет-шест години, - непременно ще го направя. Тогава ще ударя голямата печалба. За сега обаче трябва да ставам, защото влакът ми тръгва в пет."

И погледна към будилника, който цъкаше на скрина.

"Боже господи!" - рече си той.

Бе шест и половина и стрелките спокойно се движеха напред, дори минаваше шест и половина, наближаваше седем без четвърт. Нима будилникът не беше звънил? От леглото се виждаше, че е нагласен правилно на четири часа: сигурно бе звънил. Да, но въможно ли бе Грегор да е спал спокойно при неговото дрънчене, от което мебелите трепереха. Е, чак спокойно не беше спал, затова пък навярно още по-дълбоко. Но какво да прави сега? Следващият влак тръгваше в седем часа; за да го хване, нужно бе да бърза като луд, а мострите още не бяха опаковани, пък и самият той съвсем не се усещаше особено бодър и дееспособен. А дори да хванеше влака, нямаше да го отминат ругатните на шефа, понеже прислужникът от фирмата бе следил на гарата за влака в пет часа и отдавна бе доложил, че Грегор не е заминал. Този прислужник бе креатура на шефа, лишена от гръбнак и мозък. А дали да не кажеше, че е болен? Но това щеше да е крайно неловко и подозрително, защото през петгодишната си служба Грегор нито веднъж не се бе разболявал. Шефът сигурно щеше да доведе лекаря от осигурителната каса, да обсипе родителите с упреци, че синът им е мързеливец и да отхвърли всички възражения, като се позове на лекаря от осигурителната каса, за когото пък изобщо съществуваха на света само напълно здрави, ала нетрудолюбиви хора. А нима в дадения случай нямаше да е съвсем прав? Ако не се смята сънливостта, наистина излишна след продължителния сън, Грегор в същност се чувствуваше напълно добре и дори изпитваше особено силен глад.

Когато премисли набързо всичко това, без да се реши да стане от леглото - будилникът тъкмо би седем без четвърт, - на вратата до главата му предпазливо се почука.

- Грегор! - долетя до него; беше майката. - Седем без четвърт е. Нали щеше да заминаваш?

Този ласкав глас! Когато в отговор чу собствения си глас. Грегор се изплаши; макар това да бе несъмнено предишният му глас, към него сякаш из дълбините се примесваше някакво непреодолимо, болезнено писукане, от което думите наистина в първия миг прозвучаваха отчетливо, но после отекваха тъй разкривени, че Грегор не знаеше далн слухът му не изневерява. Желаеше да отговори изчерпателно и да обясни всичко, но при тези обстоятелства се ограничи да каже:

- Да, да, благодаря, мамо, вече ставам.

Навярно дървената врата пречеше да се долови вън промяната в гласа на Грегор, защото обяснението му успокои майката и тя затътри чехли нанякъде. Но от краткия разговор другите членове на семейството бяха разбрали, че противно на очакваното, Грегор още е у дома и скоро на едната странична врата затропа бащата, слабо, ала с юмрук.

- Грегор! Грегор! - подвикна той. - Какво става с тебе?

А след малко го подкани още веднъж с по-дебел глас:

- Грегор! Грегор!

На другата странична врата пък тихо проплака сестрата.

- Грегор!Не тилиедобре!Имаш линуждаот нещо?

- Вече съм готов.

Помъчи се да изговаря отделните думи най-старателно и да вмъква дълги паузи помежду им, та да отстрани всичко необичайно в гласа си. Бащата също се върна към закуската си, сестрата обаче шепнеше:

- Грегор, отвори, умолявам те!

Ала на Грегор и през ум не му минаваше да отвори, а благодари на придобитата от пътуванията привичка дори в къщи предпазливо да заключва нощем всички врати.

Най-напред искаше спокойно и несмущавано да стане, да се облече, преди всичко да закуси и чак тогава да реши какво да прави и по-нататък, защото - това добре забеляза - размишленията в леглото нямаше да го доведат до нищо разумно. Припомни си, че неведнъж в леглото бе усещал някаква слаба болка, предизвикана навярно от неудобното положение, която сетне, след ставане, се оказваше чиста приумица, и бе любопитен как днешните видения постепенно ще се разпръснат. Ни най-малко не се съмняваше, че промяната в гласа не е нищо друго, а само предвестник на порядъчна простуда - професионално заболяване на търговските пътници.

Да се махне одеялото бе съвсем просто; наложи се единствено да поиздуе корема си и то се смъкна само. Ала по-нататък стана трудно, най-вече защото той бе извънредно широк. За да се изправи, нужни му бяха ръце и длани; а вместо това имаше само множество крачка, които непрестанно се движеха в безпорядък и той изобщо не можеше да ги овладее. Речеше ли да свие някое от тях, то първо сред другите се изпъваше; а успееше ли най-сетне да изпълни с това краче, каквото желаеше, в същото време всички останали, сякаш пуснати на свобода, се размърдваха в крайна и болезнена възбуда.

,,Само да не оставам без нужда в леглото" - рече си Грегор.

Най-напред искаше да измъкне от леглото долната част на тялото си, но тази долна част, която впрочем още не бе видял и не можеше да си я представи добре, се оказа много трудно подвижна; всичко ставаше съвсем бавно; и когато накрая изпадна почти в ярост с все сили се устреми безогледно напред, установи, че е избрал лошо посоката, защото се удари силно в единия заден крак на леглото и острата болка го предупреди, че тъкмо долната част на тялото му е за момента може би най-чувствителна.

Ето защо се опита най-напред да измъкне горната половина и внимателно извърна глава към ръба на леглото. Това му се удаде лесно и въпреки широчината и тежестта на туловището, накрая то бавно последва движението на главата. Но когато най-сетне главата му увисна свободно извън леглото, обзе го страх, че ако продължи напред по този начин, накрая ще се строполи на пода и трябваше да се случи направо чудо, та да не си нарани главата. А тъкмо сега за нищо на света не биваше да губи съзнание; по-добре да останеше в леглото.

Но когато след същите усилия облекчено въздъхна и вече заел предишното положение, отново видя крачката си да се борят може би още по-ожесточено едно срещу друго, когато не откри никаква възможност да внесе ред и спокойствие в този производ, той пак си каза, че по никакъв начин не бива да се излежава и най-разумното е да пожертвува всичко дори при най-слабата надежда да се освободи от леглото. Същевременно обаче не забравяше отвреме-навреме да си напомня, че спокойната, най-спокойната разсъдливост струва много повече от отчаяните решения. В подобни мигове той отправяше колкото може по-съсредоточен поглед към прозореца, но за жалост успяваше да почерпи твърде малко упование и бодрост от гледката на утринната мъгла, забулила дори отсрещната страна на тясната улица.

"Седем часът е вече - каза си той, когато будилникът отново би, - седем часът, а все още такава гъста мъгла."

И няколко мига лежа кротко, притаил дъх, сякаш очакваше може би пълната тишина да възстанови истинските и естествени условия.

Но после си рече:

"Преди да удари седем и четвърт, трябва непременно да се измъкна окончателно от леглото. Впрочем и дотогава ще дойде някой от фирмата да попита за мене, защото отварят магазина преди седем."

И той се захвана да изтласка с клатушкане тялото си от леглото напълно равномерно и в цялата му дължина. Ако по този начин се строполеше на пода, вероятно нямаше да нарани главата си, защото при падането щеше рязко да я извие нагоре. Гърбът изглеждаше достатъчно твърд; навярно нямаше да му стане нищо от удара върху килима. Най-много го безпокоеше мисълта за силния трясък, който щеше да се вдигне и вероятно да причини зад всички врати ако не уплаха, то поне загриженост. Но трябваше да се осмели да го стори.

Когато увисна наполовина извън ръба на леглото - новият способ бе повече игра, отколкото усилен труд, - на Грегор му мина през ум колко просто щеше да е всичко, ако някой му помогнеше. Двама души с яки мишци - помисли за бащата и прислужницата - щяха да са напълно достатъчни; нужно бе само да пъхнат ръце под изпъкналия му гръб, да го извадят от леглото, да се наведат с товара, а после внимателно и търпеливо просто да изчакат той да се преобърне на пода, където крачката навярно вече щяха да придобият някакъв смисъл. Е, независимо че вратите бяха заключени, нима наистина се налагаше да вика за помощ? Въпреки цялата си неволя не можеше да не се усмихне при тази мисъл.

Вече бе стигнал дотам, че припо-силнитласъци, трудно запазваше равновесие и много скоро трябваше окончателно да се реши, защото до седем и четвърт оставаха само пет минути, в този миг на входната врата се позвъни.

"Дошъл е някой от фирмата" - рече си Грегор и почти се вцепени, затова пък крачката му се замятаха още по-трескаво.

За миг се възцари тишина.

"Не отварят" - помисли си Грегор, обзет от някаква безумна надежда.

Ала след това, разбира се, както винаги прислужницата тръгна с твърди стъпки към входната врата и отвори. На Грегор бе достатъчно да чуе само първите поздравителни думи на госта и вече знаеше кой е - самият прокурист. Защо ли Грегор бе осъден да служи във фирма, където и най-малкият пропуск веднага будеше най-голямо подозрение? Нима всички служители без изключение бяха мошеници, нима сред тях нямаше един верен и предан човек, който макар да е отнел на фирмата само няколко утринни часа, обезумява от угризения на съвестта, но просто не е в състояние да се измъкне от леглото? Наистина ли не беше достатъчно да пратят някой стажант да провери - ако изобщо тези проверки бяха нужни; трябваше ли да идва самият прокурист и с това да покаже на всички от напълно невинното семейство, че разследването на такъв подозрителен случай е по умствените сили само на един прокурист? И не толкова поради истинско решение, а по-скоро поради възбудата, която го обзе при тези мисли, Грегор се заклати с все сили и се изхвърли от леглото. Разнесе се голям шум, ала не и истински трясък. Ударът бе смекчен донякъде от килима, пък и гърбът се оказа по-гъвкав, отколкото предполагаше Грегор, затова звукът бе глух и не тъй необичаен. Само главата си не бе предпазил достатъчно и я бе ударил; той я повъртя, а после от яд и болка я затърка в килима.

- Оттатък нещо падна - рече прокуристът от съседната стая вляво.

Грегор се опита да си представи не би ли могло и на прокуриста да му се е случвало подобно нещо, както днес на него; такава възможност трябваше в същност да се допусне. Обаче като груб отговор на този въпрос прокуристът направи в съседната стая няколко решителни крачки и лачените му ботуши заскърцаха. От стаята вдясно зашептя сестрата, за да предупреди Грегор:

- Грегор, дойде прокуристът.

- Зная - каза Грегор тихо; да повиши глас дотолкова, че да чуе сестрата, не се осмеляваше.

- Грегор - обади се сега бащата от стаята вляво, - дошъл е господин прокуристът да се осведоми защо не си заминал с ранния влак. Не знаем какво да му кажем. Пък и той иска да поговори лично с тебе. Така че, моля те, отвори вратата. Той ще има добрината да те извини за безпорядъка в стаята.

- Добро утро, господин Замза - викна приветливо и прокуристът.

- Не му е добре - заобяснява на прокуриста майката, докато бащата продължаваше да говори до вратата. - Не му е добре, повярвайте ми, господин прокурист. Нима иначе Грегор би изпуснал влак! Момчето не мисли за нищо друго освен за фирмата. Аз дори малко се сърдя, че вечер никога не излиза; сега престоя цели осем дни в града, но всяка вечер си беше в къщи. Седи си с нас на масата и мълчаливо чете вестник или пък проучва разписанията на влаковете. Единственото развлечение, което си позволява, е резбарството. Ето, да речем, за някакви си две-три вечери изряза малка рамка; ще се учудите колко е хубава; виси вътре в стаята; веднага ще я видите, щом Грегор отвори. Впрочем добре, че дойдохте, господин прокурист; без вас не бихме склонили Грегор да отвори вратата; той е ужасно твърдоглав; но положително не му е добре, въпреки че сутринта отрече.

- Сега идвам - бавно и отмерено рече Грегор, ала не помръдна, за да не изпусне нито дума от разговора.

- И аз не намирам друго обяснение, уважаема госпожо - рече прокуристът, - дано само не е нещо сериозно. От друга страна обаче, съм длъжен да заявя, че ние, търговците, за щастие или за нещастие, както щете, много често просто сме длъжни в интерес на работата да превъзмогваме някое леко неразположение.

- Значи господин прокуристът вече може да при тебе? - запита нетърпеливо бащата и отново потропа на вратата.

- Не - каза Грегор.

В стаята отляво настъпи мъчителна тишина, в стаята отдясно сестрата се разхлипа.

Но зашо ли сестрата не отиваше при другите? Навярно току-що бе станала от леглото и дори още не бе започнала да се облича. А защо ли плачеше? Нима защото той не ставаше и не пускаше прокуриста в стаята си, а така се излагаше на опасността да загуби мястото си и тогава шефът отново щеше да притисни родителите за стария дълг? Но поне за сега това бяха напразни страхове. Грегор бе още тук и през ум не му минаваше да изостави семейството си. Наистина в момента лежеше на килима и ако те знаеха състоянието му, никой не би настоявал сериозно да пусне прокуриста в стаята. Та не можеше да уволнят Грегор незабавно заради тази малка невежливост, за която по-късно лесно щеше да се намери подходящо оправдание. Грегор бе убеден, че е много по-разумно да го оставят сега на мира, вместо да го смущават с плачове и увещания. Но другите угнетяваше именно неизвестността и това извиняваше поведението им.

- Господин Замза? - викна накрая прокуристът с повишен глас. - Какво става с вас? Барикадирате се в стаята си, отговаряте само с "да" и "не", създавате на родителите си големи, ненужни грижи и, споменавам между другото, се отклонявате от служебните си задължения наистина по възмутителен начин. Говоря тук от името на родителите ви и на шефа и най-настоятелно ви моля за незабавно, недвусмислено обяснение. Чудя ви се, чудя ви се! Мислех ви за спокоен, разумен човек, а сега изведнъж сте решили да се перчите с някакви странни приумици. Наистина тази сутрин шефът ми загатна едно вероятно обяснение за вашето отклонение: то се отнася до повереното ви неотдавна инкасо; а пък аз, вярвайте, почти заложих честта си, че подобно обяснение не може да отговаря на истината. Сега обаче, като виждам тук непонятното ви твърдоглавие, губя всякакво желание да се застъпвам и най-малко за вас. А положението ви във фирмата съвсем не е толкова стабилно. Първоначално възнамерявах да ви кажа всичко това насаме, но понеже ме принуждавате напразно да си пилея времето, не виждам защо да не го узнаят и уважаемите ви родители. И така: в последно време успехите ви бяха твърде незадоволителни; наистина сега не е сезон за големи сделки, с това сме съгласни, но сезон, през който да не се сключват никакви сделки, изобщо няма, господин Замза, не бива да има.

- Но, господин прокурист - извика Грегор извън себе си и от вълнение забрави за всичко друго, - ще отворя веднага, незабавно! Леко неразположение и виене на свят ми попречиха да стана. И сега още съм в леглото. Но вече съм съвсем бодър. Тъкмо ставам. Само, минутка търпение! Още не ми е тъй добре, както си мислех. Но вече ми преминава. Как само може да сполети човека подобно нещо! До снощи бях съвсем здрав, родителите ми знаят; или по-точно още снощи имах слабо предчувствие. Навярно е личало по лицето ми. Защо ли не се обадих във фирмата! Но нали все си мислим, че ще изкараме болестта на крак. Господин прокурист! Пощадете родителите ми! Всички упреци, които тук ми отправяте, са неоснователни; пък и никой, не ми е споменал досега нито дума. Може би вие не сте видели последните поръчки, които изпратих. Впрочем сега ще замина още с влака в осем, няколкото часа почивка ме укрепиха. Само не си губете времето, господин прокурист; аз самият веднага ще дойда във фирмата, имайте добрината да съобщите това и да предадете на господин шефа моите почитания!

Докато изричаше трескаво всичко и едва ли сам знаеше какво говори, Грегор навярно благодарение на придобитата в леглото сръчност се бе приближил без труд до скрина, и сега, опрян на него, се опитваше да се изправи. Защото действително искаше да отвори вратата, да се покаже и да поговори с прокуриста; жадуваше да узнае какво ще кажат, като го видят другите, които сега тъй настойчиво го викаха. Ако се изплашеха, тогава Грегор вече не носеше отговорност и можеше да бъде спокоен. А приемеха ли всичко невъзмутимо, значи той също нямаше причина да се вълнува и ако побързаше, наистина можеше в осем часа да бъде на гарата. Отначало няколко пъти се плъзна по гладката повърхност на скрина, ала накрая с последен тласък се изправи в цял ръст; вече не обръщаше внимание на болките в долната част на тялото, колкото и остри да бяха. Сега се отпусна върху облегалото на един стол наблизо и се залови с крачката си за ръбовете му. По този начин отново доби власт над себе си и замълча, за да чуе отговора на прокуриста.

- Разбрахте ли поне една дума? - попита прокуристът родителите. - Той не се ли подиграва с нас?

- За бога? - възкликна майката през плач. - Може би е тежко болен, а ние го мъчим. Грете! Грете! - извика тя после.

- Да, мамо? - обади се сестрата от другата страна.

Двете разговаряха през стаята на Грегор.

- Бързо повикай лекар. Грегор е болен. Чу ли го сега как говори?

- Това бе животински глас - рече прокуристът необикновено тихо в сравнение с виковете на майката.

- Ана! Ана! - закрещя бащата пред вестибюла към кухнята и запляска с ръце. - Веднага доведи ключар!

И начаса двете момичета претичаха с шумолящи фусти през вестибюла - как ли сестрата бе успяла да се облече тъй бързо? - и с трясък разтвориха входната врата. Не се чу захлопването на вратата; навярно я бяха оставили отворена, както обикновено бива в дом, където се е случило голямо нещастие.

Грегор обаче значително се бе успокоил. Наистина вече не разбираха думите му, макар на него да му се бяха сторили достатъчно ясни, по-ясни отпреди, навярно поради привикването на слуха. Но все пак сега другите вече бяха повярвали, че с него нещо не е в ред, и проявяваха готовност да му помогнат. Увереността и упованието, с които бяха дадени първите разпореждания, му подействуваха благотворно. Грегор се чувству- ваше отново включен в кръга на хората и очакваше от двамата, от лекаря и ключаря - в същност той не ги отделяше рязко един от друг, - велики и удивителни дела. За да стане гласът му колкото може по-ясен за предстоящите решаващи разисквания, той покашля, като все пак се стараеше това да стане приглушено, по-неже бе възможно и тези звуци вече да не приличат на човешка кашлица; да прецени това сам не се решаваше. Междувременно в съседната стая бе станало съвсем тихо. Може би родителите седяха с прокуриста на масата и си шушукаха, а може би всички бяха прилепили уши до вратата и слухтяха.

Грегор бавно се запримъква със стола към вратата, там го пусна, хвърли се срещу вратата, задържа се прав на нея - възглавничките на крачката му бяха покрити с лепливо вещество - и за кратко си отдъхна от усилието. Но сетне се зае да превърти с уста ключа в бравата. За жалост май нямаше истински зъби - с какво ли сега да стисне ключа?, - но затова пък челюстите му се оказаха все пак много здрави; с тяхна помощ той действително задвижи ключа, без да го е грижа, че несъмнено си причинява вреда, защото от устата му заизлиза някаква кафява течност, плъзне по ключа и закапа на пода.

- Чувате ли - обади се прокуристът от съседната стая, - превъртя ключа?

Тези думи силно насърчиха Грегор; ала нужно бе да му подвикнат всички, също бащата и майката би трябвало да закрещят: "Давай, Грегор! По-смело, натисни бравата!" И като си представяше, че всички напрегнато следят напъните му, той с все сили отчаяно захапа ключа. Залази около бравата според успеха на завъртането; сега стоеше прав само с помощта на устата и съобразно с нуждата ту увисваше на ключа, ту после отново го налягаше с цялата тежест на тялото си. Звънкото щракване на поддалата се най-сетне брава буквално съживи Грегор. Той пое дълбоко дъх и си рече:

"Значи все пак нямаше нужда от ключар..."

После опря глава на дръжката, за да отвори докрай.

Понеже отвори по този начин, пролуката на вратата бе в същност вече доста широка, но самият той още не се виждаше. Трябваше най-напред бавно да заобиколи едното крило на вратата, и то съвсем предпазливо, ако не искаше тъкмо при излизането в дневната да тупне глупаво по гръб. Още бе зает с това трудно движение и нямаше време да следи за друго, когато чу прокуриста високо да възкликва "О!" - то прозвуча като свистене на вятър, и в същия миг го видя, най-близо до вратата, как затиска с ръка отворената си уста и бавно отстъпва, сякаш погнат от невидима, неотклонно действуваща сила. Майката - въпреки присъствието на прокуриста, тя още стоеше с разпуснати за през нощта, разчорлени коси - първо погледна бащата с молитвено сключени ръце, после направи две крачки към Грегор и рухна на пода посред широко разстлалите се около нея фусти, като лицето потъна тъй дълбоко в гръдта й, че съвсем се скри. Бащата с враждебно изражение сви юмрук, сякаш искаше да изблъска Грегор назад в стаята му, сетне неуверено се огледа в дневната, закри очи с ръце и заплака тъй, че мощнит му гърди се затресоха.

При това положение Грегор не излезе в дневната, а се облегна отвътре върху залостеното крило на вратата, тъй че се виждаше само половината от тялото му и извитата встрани глава, с която попоглеждаше към другите.

Междувременно бе станало много по-светло; на противоположната страна на улицата ясно се открояваше отрез от насрещното безкрайно сиво-черно здание - беше болница - с равномерно и грубо прорязващи фа- садата прозорци; дъждът още валеше, но само на едри, видими самотни капки, сякаш захвърлени поотделно на земята. Съдините от закуската стояха многочислени върху масата, тъй като за бащата закуската бе най-важното ядене през деня, което той поради четенето на различни вестници протакаше с часове. Точно на отсрещната стена бе окачена фотографията на Грегор от времето на военната му служба; тя го показваше като подпоручик, който с ръка на сабята, безгрижно усмихнат, изисква уважение към осанката и униформата си Вратата към вестибюла бе отворена, а понеже зееше входната врата, виждаше се площадката пред жилището и началото на водещото надолу стълбище.

- Е - рече Грегор, като отлично съзнаваше, че единствен той е запазил самообладание, - веднага ще се облека, ще опаковам мострите и ще замина. Искате ли, искате ли да замина? Е, господин прокурист, виждате, че не съм твърдоглав и обичам работата; пътуването е изнурително, ала не бих могъл да живея, ако не пътувам. Но къде тръгнахте, господин прокурист Във фирмата ли отивате? Да? Ще доложите ли за всичко, както си е? Човек може за момент да е неработоспособен, но тъкмо това е подходящият миг да си припомним предишните успехи и съобразим, че по-късно, когато се отстрани пречката, той положително ще заработи дваж по-усърдно и съсредоточено. Та вие отлично знаете колко съм задължен на господин шефа. От друга страна, върху мене тежи грижата за родителите ми и сестрата. Затруднен съм, но скоро ще се оправя. Само не отежнявайте още повече положението ми. Застанете във фирмата на моя страна! Зная, че никой не обича търговския пътник. Мисля, че печели луди пари и при това си живее живота. Просто нямат особен повод да се замислят повече над това предубеждение. Но вие, господин прокурист, вие имате по-широк поглед за нещата от останалия персонал, дори, съвсем между нас казано, имате по-широк поглед и от господин шефа, който в качеството си на собственик лесно може да бъде заблуден при преценката си в ущърб на този или онзи служител. Вие също тъй много добре знаете, че търговският пътник, който почти през цялата година е извън фирмата, може лесно да стане жертва на сплетни, случайности и неоснователни оплаквания, срещу които да се брани му е съвсем невъзможно, понеже най-често не узнава нищо за тях и едва когато изтощен се завърне от поредното пътуване, изпитва на собствен гръб неблагоприятните им последици, чиято причина вече не е в състояние на прозре. Господин прокурист, не си отивайте, преди да сте ми казали макар и една дума, от която да разбера, че поне отчасти ми давате право!

Но още при първите думи на Грегор прокуристът се бе извърнал и сега, нацупил устни, поглеждаше над потръпващото си рамо назад към него. През цялото време, докато Грегор говореше, той за миг не остана на едно място, а без да изпуска от очи Грегор, се промъкваше към вратата, ала съвсем бавно, като че съществуваше тайна забрана да се напуща стаята. Той вече бе стигнал до вестибюла и при рязкото движение, с което накрая измъкна крака си от дневната, можеше да се помисли, че току-що си е опарил стъпалото. Във вестибюла обаче той протегна дясната си ръка далеч напред към стълбището, сякаш там го очакваше някакво направо неземно избавление.

Грегор си даде сметка, че в никакъв случай не бива да пуска прокуриста да си иде в такова настроение, ако не искаше да застраши извънредно много положението си във фирмата. Родителите не съзнаваха всичко това съвсем ясно; през дългите години те си бяха създали убеждението, че Грегор е осигурен в тази фирма за цял живот, пък и сега дотолкова бяха погълнати от сполетелите ги за момента грижи, че им липсваше всякаква прозорливост. Ала Грегор притежаваше тази прозорливост. Прокуристът трябваше да бъде спрян, успокоен, убеден и накрая спечелен; та от това завистеше бъдещето на Грегор и семейството му! Ах, ако беше тук сестрата! Тя бе умна; бе се разплакала още докато Грегор си лежеше спокойно на гръб. А прокуристът, този фустопоклонник, сигурно би се повел по нея; тя щеше да затвори входната врата, а във вестибюла с приказки да разсее страха му. Но ето че сестрата я нямаше и Грегор трябваше сам да действува. И без да размисли, че още не познава съвсем сегашните си способности за придвижване, без да размисли също, че е възможно, дори вероятно думите му и този път да са останали неразбрани, той се отдели от крилото на вратата; провря се през отвора; понечи да тръгне към прокуриста, който твърде смешно се бе заловил с две ръце за перилата на стълбищната площадка; но търсейки опора, Грегор с тих вик падна върху многото си крачка. И в същия миг, за пръв път тази сутрин, той усети телесно задоволство; крачката бяха стъпили на твърда почва и той с радост установи, че го слушат напълно, дори се стремяха да го понесат накъдето той пожелае; и Грегор вече вярваше, че скоро ще настъпи окончателното избавление от всички страдания. Ала в мига, когато олюлявайки се от сдържано вълнение, се озова на пода недалеч от майка си, точно насреща й, тя, макар да изглеждаше напълно потънала в себе си, изведнъж скочи, протегна широко ръце с разперени пръсти и закрещя:

- Помощ, за бога, помощ!

Тя бе навела глава, сякаш искаше да разгледа Грегор по-добре, ала въпреки желанието си побягна безпаметно назад: бе забравила, че зад гърба й стои наредената маса и когато я достигна, сякаш от разсеяност бързо седна отгоре й; изглежда, тя изобщо не забелязваше че от катурнатата голяма кана край нея кафето в пълна струя се излива върху килима.

- Мамо, мамо! -. промълви Грегор и вдигна очи към нея.

За миг той съвсем забрави за прокуриста; затова пък при гледката на изтичащото кафе не можа да се стърпи и няколко пъти напразно раззина челюсти. Като видя това, майката наново закрещя, побягна от масата и се хвърли в прегръдките на завтеклия се насреща й баща. Но сега Грегор нямаше време за родителите си; прокуристът бе вече на стълбището; подпрял брадичка на перилата, той отправяше последен поглед назад. Грегор се втурна, за да може със сигурност да го застигне; прокуристът навярно предугаждаше това, защото за-прескача по няколко стъпала наведнъж и изчезна. Все цак успя да извика тъй, че цялото стълбище заехтя:

- Пфуй!

За жалост побягването и на прокуриста като че вече напълно обърка държалия се досега сравнително спокойно баща, защото вместо сам да се завтече подире му или поне да не пречи на Грегор в гонитбата, той грабна с десницата си бастуна, забравен от прокуриста заедно с шапката и пардесюто на един стол, с лявата си ръка дръпна от масата един голям вестник и като тропаше с крака, заразмахва бастуна и вестника, за да пропъди Грегор в стаята му. Молбите на Грегор не помогнаха, а и нито една от тях не бе разбрана; колкото и смирено той да въртеше глава, бащата само по-силно тропаше с крака. Оттатък майката въпреки хладното време бе разтворила широко един прозорец и надвесена, притискаше с длани лицето си далеч навън. Между улицата и стълбището ставаше силно течение, завесите на прозорците се разлетяха, вестниците върху масата зашумоляха, а отделни листове се плъзнаха по пода. Бащата напираше неутолимо, като шъткаше диво. Ала Грегор още нямаше никакъв опит в задния ход и наистина отстъпваше много бавно. Само ако можеше да се завърти, тутакси щеше да се озове в стаята си, но Грегор се опасяваше да не изкара бащата от търпение с мудното обръщане, а бастунът в бащината ръка застрашаваше всеки миг да се стовари смъртоносно върху гърба или главата му. В последна сметка обаче Грегор все пак нямаше друг избор, защото с ужас откри, че на заден ход не съумява да спази посоката; затова, като непрестанно поглеждаше страхливо към бащата, той започна, колкото може по-бързо, в действителност обаче твърде бавно, да се обръща. Може би бащата забеляза добрата му воля, защото не му пречеше, а дори сегиз-тогиз направляваше отдалеч движението му с върха на бастуна. Само да не беше това непоносимо бащино шъткане! От него Грегор съвсем губеше ума и дума. Той вече се бе завъртял почти напълно, ала заслушан в това неспирно шъткане, дори се заблуди и трябваше да се върне малко назад. А когато най-сетне благополучно спря глава пред отвора на вратата, оказа се, че тялото му е прекалено широко и не може да мине свободно. Бащата в сегашното си състояние съвсем не се сещаше например да отвори и дру- гото крило на вратата, за да създаде удобен проход за Грегор. Единствената му натрапчива мисъл бе колкото може по-скоро да пропъди Грегор в стаята му. Той никога не би и допуснал обстойните приготовления, необ- ходими на Грегор, за да се изправи и може би по този начин да се промъкне през вратата. Напротив, сякаш не съществуваше никаква пречка, той начаса погна Грегор напред, като вдигаше особен шум; звуците, раздаващи се зад Грегор, вече никак не напомняха гласа само на един единствен баща; сега вече наистина нямаше шега и - да става, каквото ще - Грегор се пъхна във вратата. Едната страна на тялото му се повдигна, то се просна косо в отвора, единият му хълбок бе съвсем ожулен, по бялата врата останаха грозни петна; скоро той се заклещи тъй здраво, че сам не би могъл повече да помръдне, крачката от едната страна висяха, треперещи, високо във въздуха, от другата пък бяха притиснати болезнено към пода - тогава бащата му нанесе отзад сега вече наистина спасителен як ритник и Грегор, облян в кръв, влетя далеч в стаята си. Вратата затръшната с бастуна и най-сетне настъпи тишина.

II.

Едва по здрач Грегор се пробуди от тежък, почти несвестен сън. Сигурно щеше да отвори очи скоро след това и без лекото сепване, защото се чувствуваше добре отпочинал и отспал, но му се стори, че го разбудиха бегли стъпки и предпазливо заключване на вратата, водеща към вестибюла. По тавана и по горните части на мебелите тук-там падаше идващата от улицата бледа светлина на електрическите лампи, но долу край Грегор беше тъмно. Като движеше още непохватно пипалата си, чието значение едва сега оцени, той бавно се повлече към вратата, за да види какво е станало там. Лявата му страна изглеждаше изцяло превърната в продълговат, неприятно изпънат белег от рана и той наистина куцаше с двете си редици крачка. Впрочем в хода на сутрешните събития едно от тях бе наранено тежко - чудно наистина, че бе пострадало само едно - и той го влачеше като мъртво.

Едва при вратата разбра какво в същност го е подмамило нататък: миризмата на нещо за ядене. Защото там бе сложена паничка с подсладено мляко, в което плуваха малки късчета бял хляб. Почти се разсмя от радост, защото бе още по-гладен от сутринта и веднага натопи главата си почти до очи в млякото. Скоро обаче я отдръпна разочарован; не само че яденето го затрудняваше поради пострадалата лява страна - а можеше да яде само ако раззинеше широко челюсти и работеше с цялото си гърло, - ала млякото, което по-рано беше любимото му питие и сигурно затова му го бе донесла сестрата, сега никак не му се услаждаше; да, той почти с отвращение се отдръпна от паничката и залази обратно към средата на стаята.

През долната пролука на вратата Грегор видя, че в дневната е запалена газовата лампа, но докато друг път в този час на деня бащата обикновено четеше гласно на майката, а понякога и на сестрата следобедния си вестник, сега не се чуваше никакъв звук. Е, може би пък това четене на глас, за което постоянно му разказваше и пишеше сестрата, в последно време изобщо да е преустановено. Но и наоколо беше съвсем тихо, въпреки че в жилището сигурно имаше хора.

"Какъв живот води нашето семейство!" - каза си Грегор.

И докато се взираше в тъмнината, почувствува се много горд, че е успял да осигури на родителите си и сестрата такъв живот в толкова хубаво жилище. Ами ако сега на цялото това спокойствие, благополучие и до- волство настъпеше ужасният край? За да не се предава на такива мисли, Грегор реши да се пораздвижи и залази нагоре-надолу из стаята.

Веднъж в течение на дългата вечер някой открехна леко и пак бързо затвори едната странична врата, а после и другата; навярно изпитваше потребност да влезе, ала не се осмеляваше. Ето защо Грегор застана непосредствено до вратата към дневната, решил да привлече по някакъв начин в стаята колебливия посетител или поне да узнае кой е; ала вратата не се отвори повече и Грегор чака напразно. Сутринта, когато вратите бяха заключени, всички искаха да влязат при него, а сега, след като беше отворил едната, а другите очевидно са били отключени през деня, никой не идваше, пък и ключовете бяха пъхнати отвън.

Едва късно през нощта светлината в дневната бе угасена и сега вече се установи, че родителите и сестрата са будували дълго, защото съвсем ясно се долови как тримата излязоха на пръсти. Сега сигурно до сутринта никой повече нямаше да влезе при Грегор; тъй че той разполагаше с достатъчно време необезпокояван да размисли как да устрои по нов начин живота си. Ала високата пуста стая, в която бе принуден да лежи по корем на пода, му вдъхваше страх, макар да не виждаше за това причина, защото живееше в тази стая вече от пет години; и с почти несъзнателно движение той не без лек срам бързо пропълзя под канапето, където веднага се почувствува много добре, макар че гърбът му бе леко притиснат и вече не можеше да вдига глава; съжаляваше само, че тялото му е прекалено широко и не се побира цяло под канапето.

Там остана през цялата нощ, която прекара отчасти в полусън, нарушаван често от чувството на глад, отчасти в грижи и неясни надежди, които все пак водеха до заключението, че сега-засега трябва да се държи спокойно, като с търпение и най-голямо внимание към семейството направи поносими неприятностите, които в сегашното си състояние бе принуден да му създава.

И в ранни зори - още беше почти нощ - Грегор получи възможност да изпита твърдостта на едва взетите си решения, защото сестрата, почти напълно облечена, отвори вратата откъм вестибюла и погледна напрегнато в стаята. Не го забеляза веднага, но когато го откри под канапето - боже мой, та все трябваше да е някъде, не можеше да е изхвръкнал!, - тя толкова се уплаши, че не успя да се овладее и захлопна вратата. Но сякаш разкаяла се за това държане, тя веднага отвори пак и влезе на пръсти като при тежко болен или дори чужд човек. Грегор бе показал глава до самия край на канапето и я наблюдаваше. Щеше ли да забележи, че не е изпил млякото, и то не защото не бе гладен, и щеше ли да донесе друга храна, по-подходяща за него? Ако тя не го стореше по собствен подтик, той предпочиташе да умре от глад, ала не и да я подсети, въпреки че в същност страшно му се искаше да изскочи изпод канапето, да се хвърли в нозете на сестрата и я помоли да му донесе нещо хубаво за ядене. Ала сестрата веднага съзря с учудване още пълната паничка, от която бе разплискано наоколо съвсем малко мляко, начаса я вдигна - наистина не с голи ръце, а като си послужи с един парцал - и я изнесе. Грегор беше извънредно любопитен какво ли ще му донесе тя в замяна и започна да си представя най-различни неща. Ала никога не би отгатнал какво действително ще стори сестрата в своята доброта. За да узнае вкуса му, тя донесе цял подбор от храни, разхвърляни върху един стар вестник. Имаше увехнали, позагнили зеленчуци; кокали от вечерята, покрити с бял застинал сос; няколко стафиди и бадеми; бучка сирене, за което преди два дни Грегор бе казал, че не може да се яде; късче сух хляб; кифла, намазана с масло, и друга, пак намазана с масло, но посолена. Освен това тя постави до храната същата, вероятно отредена окончателно за Грегор паничка, в която бе наляла вода. И от деликатност, понеже знаеше, че Грегор няма да яде пред нея, тя бързо излезе и дори превъртя ключа, само за да покаже на Грегор, че може да се разполага, както му е удобно. Когато Грегор тръгна към храната, крачката му затрепкаха бързо-бързо. Впрочем сигурно и раните му бяха напълно заздравели, защото не усещаше вече никакви затруднения, учуди се и му дойде на ум как преди повече от месец съвсем леко си бе порязал пръста с ножа и тази рана му причиняваше силни болки до завчера.

,,Нима сега съм станал по-нечувствителен?" - помисли си той.

И жадно впи челюсти в сиренето, което сред всичка други храни изведнъж го бе привлякло най-силно. С просълзени от задоволство очи той бързо погълна едно след друго сиренето, зеленчуците и соса; пресните хра- ни, напротив, не му се усладиха, дори миризмата им не можеше да понася и затова отмъкна по-надалеч неща- та, които искаше да изяде.

Отдавна беше унищожил всичко и сега лежеше лениво на същото място, когато сестрата, за да му даде знак, че трябва да се отдръпне, бавно превъртя ключа. Това. веднага го сепна и макар да бе позадрямал, той бързо пропълзя отново под канапето. Но трябваше да прояви голямо самообладание да лежи под канапето - дори за краткото време, през което сестрата престоя в стаята, - понеже от обилното ядене коремът му се бе поиздул и той едва дишаше в тясното пространство. Като превъзмогваше слабите пристъпи на задушаване, той с поизцъклени очи наблюдаваше как нищо неподозиращата сестра събира с метлата не само остатъците, но дори и недокоснатата от Грегор храна, сякаш вече не можеше да се използува, после бързо изсипа всичко в една кофа, покри я с дървен капак и я изнесе. Още щом тя му обърна гръб, Грегор изпълзя изпод канапето, протегна се и изду гърди.

По този начин Грегор получаваше сега всеки ден храна - веднъж сутрин, докато родителите и прислужницата още спяха, и втори път след общия обяд, защото тогава родителите също подремваха, а прислужницата излизаше да изпълни някоя поръчка на сестрата. Сигурно родителите също не желаеха Грегор да умре от глад, ала навярно им бе непоносимо да знаят за храненето му повече от това, което чуваха, а може би и сестрата искаше да им спести това макар и малко огорчение, защото те наистина страдаха предостатъчно. Под какъв предлог бяха отпратили лекаря и ключаря онази първа утрин Грегор така и не узна - понеже не го разбираха, никой, дори сестрата да беше в стаята му, Грегор трябваше да се задоволи да чува само сегиз-тогиз нейните въздишки и призиви към светците. Едва по-късно, когато тя вече попривикна с всичко - за пълно привикване естествено не можеше и дума да става, - Грегор понякога долавяше един или друг израз, който беше доброжелателен или поне можете да се изтълкува така.

- Днес му се е усладило - казваше сестрата, когато Грегор бе излапал почти цялата храна.

В противен случай, а това постепенно започна да се повтаря все по-често, тя обикновено изричаше почти с тъга:

- Пак не е побутнал нищо.

Наистина Грегор не можеше да узнае никаква новина непосредствено, но долавяше по нещичко от разговорите в съседните стаи; щом само чуеше гласове, той начаса се втурваше към съответната врата и се притискаше до нея с цялото си тяло. Особено през първите дни нямаше разговор, който, макар и прикрито, да не се отнасяше някак до него. В течение на два дни при всяко сядане на масата се чуваха обсъждания върху това как да се държат сега; но и между яденето се говореше на същата тема, защото сега у дома винаги имаше поне двама членове на семейството - навярно никой не искаше да стои сам в къщи, а пък в никакъв случай не биваше да оставят жилището без надзор. Впрочем прислужницата - не беше съвсем ясно какво и доколко знаеше тя за случилото се - още първия ден на колене замоли майката незабавно да я освободи и когато след четвърт час дойде да се сбогува, тя благодари през сълзи за уволнението, сякаш то бе най-голямото благодеяние, оказано й тук, и без да изискват това от нея, даде страшна клетва, че няма да каже никому ни думица.

Сега сестрата трябваше също да готви заедно с майката; във всеки случай това не им създаваше много труд, защото почти не се хранеха. Грегор постоянно слушаше как всички взаимно се подканят да ядат и отговорът винаги гласеше: "Благодаря, сит съм." Или нещо подобно.

Навярно и нищо не пиеха. Много често сестрата питаше бащата не иска ли бира и от сърце изявяваше готовност сама да отскочи до магазина; и понеже башата мълчеше, за да разсее колебанията му, тя казваше, че може да прати и портиерката, но тогава бащата изричаше най-сетне едно тежко "не" и повече не говореха за това.

Още през първия ден бащата изложи пред майката и сестрата материалното положение на семейството и из- гледите за в бъдеще. Той често ставаше от масата и донасяше по някой документ или търговска книга от мал- ката си каса "Вертхайм", която бе спасил при банкрута на своята фирма преди пет години. Чуваше се как отключва сложната секретна брава и отново я заключва, след като извади нужното. Тези обяснения на бащата бяха донякъде първото радостно нещо, което Грегор чу от деня на своето затворничество. Бе смятал, на бащата не е останало нищичко от някогашната фирма, поне бащата не бе потвърдил противното, пък Грегор наистина никога не го бе питал. Единствената грижа на Грегор тогава бе да хвърли всички сили, та семейството час по-скоро да забрави търговската неспсполука, изправила всички пред пълна безнадеждност. Ето защо по онова време той бе заработил с необикновена жар и скоро дребният търговски помощник бе станал търговски пътник, а той естествено имаше съвсем други възможности за припечелване и неговите успехи в работата под формата на комисионна незабавно се превръщаха в налични пари, които можеше да се сложат на масата у дома пред удивеното и щастливо семейство. Хубави времена бяха тогава и след това те вече никога не се повториха, най-малкото не с такъв блясък, макар по-късно Грегор да печелеше толкова много пари, че бе в състояние да издържа и наистина издържаше цяолото семейство. Всички бяха свикнали с това - и семейството, и Грегор; те приемаха парите с благодарност, а той ги даваше на драго сърце, но особена. топлота вече не се пораждаше. Само сестрата бе останала все тъй близка на Грегор и понеже за разлика от него тя обичаше музиката и умееше да свири трогателно на цигулка, Грегор имаше тайното намерение следващата година да я запише в консерваторията, като нехаеше за големите разноски по следването, които все щеше да покрие някак. При кратките престои на Грегор в града често в разговорите със сестрата се споменаваше консерваторията, но винаги само като красив блян, чието осъществяване е немислимо, а и родителите не обичаха да слушат дори тези невинни упоменавания; ала Грегор мислеше съвсем определено за това и възнамеряваше по Коледа тържествено да оповести решението си.

Такива мисли, съвсем безполезни при сегашното му състояние, минаваха през главата му, докато той стоеше изправен, долепен до вратата и слухтеше. Понякога от силна умора преставаше изобщо да чува и вяло чукваше глава о вратата, но веднага пак я изправяше, защото дори лекият шум от това се долавяше в съседната стая и караше всички да замлъкнат.

- Какво ли върши пак? - казваше след малко бащата, явно извърнат към вратата, и едва тогава прекъснатият разговор постепенно се подновяваше.

Понеже бащата имаше навик често да повтаря обясненията си - отчасти защото самият той отдавна не се бе занимавал с тези неща, отчасти защото майката не разбираше всичко от първия път, - сега Грегор с достатъчно подробности узна, че въпреки всички беди е останало от старите времена едно наистина съвсем малко състояние, което междувременно бе понараснало, тъй като не бяха побутвали дори лихвите. Освен това парите, внасяни всеки месец в къщи от Грегор - той задържаше за себе си само по няколко гулдена, - не бяха изразходвани напълно и тъй се бе натрупал малък капитал. Грегор, спотаен зад вратата, усърдно кимаше, зарадван от тази неочаквана предвидливост и пестеливост. В същност с тези непохарчени пари той би могъл да погаси още една част от бащиния дълг към шефа и би се приближил много повече до деня, в който щеше да се отърве от тази служба, сега обаче несъмнено бе по-добре така, както бе сторил бащата.

Все пак тези пари съвсем не бяха достатъчни, за да може семейството да живее от лихвите; щяха да стигнат може би за една, най-много за две години, не повече. Така че те представляваха просто сума, която в същност не биваше да пипат, а трябваше да сложат настрана за черни дни; парите за прехраната на семейството обаче трябваше да се припечелват. Наистина бащата беше здрав, но вече стар човек, който от пет години не бе работил нищо и във всеки случай не биваше да се пресилва; за тези пет години, които бяха първата почивка в усилния му и все пак неудачен живот, той бе натрупал доста тлъстини и от това бе станал твърде тромав. А нима трябваше да печели пари старата му астматична майка, на която дори една обиколка на жилището струваше усилие и през ден лежеше в задух на кушетката при отворен прозорец? Трябва ли да печели пари сестрата, която на своите седемнадесет години беше още дете и не биваше да я лишава от досегашния начин на живот - да се облича гиздаво, да спи до късно, да помага в домакинството, да участвува в някои скромни забавления и преди всичко да свири на цигулка? Станеше ли дума за тази необходимост да се печелят пари, Грегор всеки път бързо се отдръпваше от вратата и се хвърляше върху хладното кожено канапе наблизо, защото пламваше целият от срам и мъка.

Често лежеше там по цели нощи, без да мигне, и с часове само дращеше по кожата. Или без да жали усилия, понякога избутваше един стол до прозореца и пропълзяваше до рамката, настаняваше се в стола и се облягаше на перваза, очевидно тласкан от спомена за облекчението, изпитвано някога от гледката през прозореца. Защото от ден на ден действително виждаше все по-неясно дори немного отдалечените предмети; отсрещната болница, която по-рано беше проклинал заради прекалено познатия й вид, сега изобщо вече не можеше да зърне и ако не знаеше с увереност, че живее на тихата, ала напълно градска по изглед Шарлотенщрасе би могъл да помисли, че от своя прозорец се взира в някаква пустош, където сивото небе и сивата земя се сливат неотличимо. Внимателната сестра трябваше само два пъти да види, че столът стои до прозореца, и вече всеки път, след като разтребваше стаята, отново избутваше стола.точно на същото място, дори от този ден нататък оставяше вътрешното крило на прозореца отворено.

Да можеше Грегор да поприказва поне със сестрата и да й благодари за всичко, каквото тя бе принудена да върши за него, би понасял по-леко грижите й, така обаче страдаше. Наистина сестрата се стараеше да смекчи мъчителността на положението и колкото повече време минаваше, толкова по-добре естествено й се удаваше това, ала постепенно и Грегор започна да прозира много по-ясно всичко. Вече самото й появяване беше за него ужасно. Едва влязла, макар иначе да внимаваше никой да не надниква в стаята на Грегор, не губеше време да бутне вратата, а се втурваше право към прозореца и трескаво го разтваряше, сякаш почти се задушаваше, а след това, колкото и студено да е навън, оставаше за кратко там и дишаше дълбоко. С това тичане и шумене тя изплашваше Грегор два пъти дневно; през цялото време той трепереше под канапето, макар отлично да съзнаваше, че тя сигурно на драго сърце би му спестила това, стига да можеше да стои в една стая с Грегор при затворен прозорец.

Веднъж - бе изминал навярно месец от преображението на Грегор, така че сестрата вече нямаше особена причина да се удивлява от вида му - тя дойде малко по-рано от обикновено и завари Грегор неподвижно възправен като истинско страшилище да гледа през прозореца. Ако тя просто не бе влязла в стаята, за Грегор нямаше да е неочаквано, защото с позата си той й пречеше да отвори веднага прозореца, но тя не само не влезе, ами дори се стъписа, отскочи назад и хлопна вратата; чужд човек можеше направо да си помисли, че Грегор я е причаквал, за да я ухапе. Естествено Грегор веднага се свря под канапето, но трябваше да чака до обяд връщането на сестрата, пък и тя изглеждаше много по-неспокойна от всеки друг път. По това той разбра, че видът му все още е за нея непоносим и ще остане непоносим и занапред, че й струва голямо усилие да не побегне дори при вида на малката част от тялото му, подаваща се изпод канапето. За да я избави от тази гледка, един ден той пренесе на гръб - за тази работа му бяха необходими четири часа - ленения чаршаф до канапето и го натъкми по такъв начин, че да го закрива напълно и сестрата, дори да се наведе, да не може да го види. Ако тя сметнеше този чаршаф за ненужен, би могла да го махне, защото бе напълно ясно, че така Грегор се изолираше окончателно не за свое удоволствие. Но тя остави чаршафа както си беше и когато веднъж Грегор предпазливо го повдигна с глава, за да провери как приема сестрата това нововъведение, дори му се стори, че долавя бърз признателен поглед.

През първите две седмици родителите не можеха да се решат да влязат при него и той често чуваше как те одобряват напълно сегашната работа на сестрата, докато по-рано неведнъж й се бяха гневили, защото им изглеждаше доста загубено момиче. Сега обаче двамата, бащата и майката, често чакаха пред стаята на Грегор, докато сестрата вътре разтребваше, и щом тя излезеше, караха я подробно да им разкаже как изглежда стаята, какво е ял Грегор, как се е държал този път и дали не се забелязва поне слабо подобрение. Впрочем майката сравнително скоро пожела да види Грегор, но бащата и сестрата я възпряха най-напред с разумни доводи, които Грегор твърде внимателно изслуша и напълно одобри. По-късно обаче се наложи да я задържат насила, защото тя се развика:

- Но пуснете ме при Грегор, при моя нещастен син! Не разбирате ли, че трябва да го видя?

При тези думи Грегор си помисли, че все пак навярно ще е хубаво, ако майката идва при него, не всеки ден естествено, ала може би веднъж в седмицата; в пак тя схващаше всичко много по-добре от сестрата, която въпреки цялото си безстрашие беше още дете и най-сетне вероятно само поради детско лекомислие бе поела такава тежка задача.

Желанието на Грегор да види майката скоро се сбъдна. Загрижен за родителите си, Грегор реши денем да не се показва на прозореца, но да лази дълго по няколко квадратни метра под също не можеше; спокойното лежане понасяше трудно дори през нощта, яденето скоро престана да му доставя и най-малкото удоволствие, тъй че за да се разсейва, той усвои навика да лази надлъж и шир по стените и тавана. Особено обичаше да виси на тавана - беше нещо съвсем различно от лежането на пода: дишаше по-свободно, а през тялото му преминаваше някакво леко трептене; и в почти блажената разсеяност, която го обземаше горе, случваше се за собствена изненада на Грегор да се откъсне и да тупне на пода. Ала вече естествено той владее тялото си много по-добре и дори при такова падане от високо не се нараняваше. Сега сестрата веднага забеляза, че Грегор си е намерил ново забавление - дори при лазенето той оставяше тук-там следи от лепливото си вещество - и си науми да му предостави колкото може повече място за лазене, като изнесе от стаята мебелите, които му пречеха, преди всичко скрина и писалището. Но тя не беше в състояние да извърши това сама; да повика на помощ бащата не се осмеляваше; прислужницата положително не би й помогнала, защото макар това шестнайсетгодишно момиче да се държеше храбро след напускането на предишната готвачка, бе помолило за разрешението да държи кухнята постоянно заключена и да отваря само при особено повикване; ето защо на сестрата не оставаше нищо друго, освен в отсъствие на бащата да доведе майката, и майката дойде с радостно възбудени възгласи, но пред вратата на Грегоровата стая се умълча. Сестрата естествено най-напред провери дали в стаята всичко е наред; едва тогава пусна майката да влезе. Грегор съвсем набързо бе придърпал чаршафа още по-надолу и го бе надиплил повече - всичко изглеждаше наистина така, сякаш чаршафът съвсем случайно е метнат върху канапето. И този път Грегор реши да не наднича изпод чаршафа; отказа се от възможността да зърне майката още този път и само се радваше, че тя най-сетне все пак е дошла.

- Влез, влез, той не се вижда - каза сестрата и явно водеше майката за ръка.

Грегор чуваше как двете слаби жени избутват тежкия стар скрин от мястото му и как сестрата през цялото време поемаше по-голямата част от работата върху себе си, без да слуша предупрежденията на майката, която се боеше тя да не се пресили. Това трая доста дълго. След като измина може би четвърт час, майката каза, че все пак е по-добре да оставят скрина тук, защото, първо, е много тежък и няма да свършат преди прибирането на бащата, а скринът, преместен по средата на стаята, ще задръсти всички пътища на Грегор, и, второ, не е никак сигурно, че Грегор ще е доволен от изнасянето на мебелите. Струвало й се по-вероятно обратното: на самата нея от гледката на голата стена направо й се свивало сърцето; защо и Грегор да не изпитва това чувство, тъй като все пак отдавна е свикнал с мебелите и по тази причина ще се усеща в празната стая отритнат.

- И после няма ли да изглежда - заключи майката съвсем тихо, макар че в същност почти шепнеше, сякаш не желаеше Грегор, за когото не знаеше къде точно се намира, да чуе дори тембъра на гласа й, че той не разбира думите, в това бе убедена - няма ли да изглежда сякаш с изнасянето на мебелите показваме, че губим всяка надежда за подобрение и безжалостно го предоставяме сам на себе си? Мисля, най-добре е да се постараем да запазим стаята точно в това състояние, в което се е намирала по-рано, та когато Грегор отново се върне при нас, да намери всичко непроменено по-лесно да забрави промеждутъка от време.

Когато чу тия думи на майката, Грегор съзна, че липсата на каквото и да е непосредствено човешко общуване при еднообразния живот вътре в семейството очевидно бе помътило разума му за тези два месеца, иначе не можеше да си обясни, че сериозно е пожелал стаята му да бъде опразнена. Нима действително му се искаше да превърнат топлата, уютно обзаведена с наследствени мебели стая в бърлога, където наистина би могъл необезпокояван да лази във всички посоки, затова пък бързо и окончателно да забрави човешкото си минало? Та и без това той беше на път да го забрави и само отдавна неслушаният майчин глас го бе накарал да се опомни. Нищо не биваше да махат; всичко трябваше да остане на мястото си; благотворното въздействие на мебелите върху неговото състояние му бе необходимо; и ако мебелите му пречеха да лази безсмислено насам-натам, това не беше във вреда, а голяма полза.

Но за жалост сестрата беше на друго мнение; свикнала - впрочем не без основание - при обсъждане работите на Грегор да се появява пред родителите като особено вещо лице, тя и сега видя в съвета на майката достатъчно основание да настоява за изнасянето не само на скрина и писалището, за които най-напред бе по- мислила, но изобщо на всички мебели с изключение на необходимото канапе. Това изискване бе породено ес- тествено не само от детско упорство и от самоувереността, придобита тъй неочаквано и трудно през последно време; но сестрата действително беше установила, че Грегор се нуждае от простор за лазене, затова пък, доколкото можеше да се види, изобщо не използуваше мебелите. А навярно тук се проявяваше и присъщата на момичетата в нейната възраст мечтателност, която винаги търси случаи да се самоосъществи и сега подтикваше Грете да направи положението на Грегор още по-страховито, та да може сетне тя да се грижи за него с още по-голямо усърдие. Защото в помещение, където Грегор властвуваше сам над голите стени, навярно никой човек освен Грете не би се осмелил да влезе.

Ето защо тя не позволи майката да я отклони от решението й; пък и майката, която в тази стая изглеждаше твърде неспокойна и неуверена, скоро млъкна и продължи според силите си да помага на сестрата при изнасянето на скрина. Е, в краен случай Грегор можеше да мине и без скрина, ала писалището трябваше да остане. И щом двете жени излязоха от стаята със скрина, който тласкаха с пъшкане, Грегор подаде глава изпод канапето, за да разбере как да се намести внимателно и колкото може по-деликатно. Но за беда първа се върна майката, а през това време в съседната стая Грете бе обгърнала с две ръце скрина и го поклащаше насам-натам естествено, без да го помръдне от мястото му. Майката обаче не бе свикнала с вида на Грегор и ако го зърнеше, можеше да се поболее, затова Грегор уплашено пое на заден ход към другия край на канапето, но все пак не можа да избегне едно леко поклащане на чаршафа отпред. Това бе достатъчно да привлече вниманието на майката. Тя се стъписа, постоя един миг неподвижно и после се върна при Грете. Макар Грегор непрекъснато да си повтаряше, че не се извършва нищо необикновено, а само се преместват няколко мебели, все пак - скоро трябваше да си го признае - тази шетня на жените, слабите им възгласи и скърцането на мебелите по пода му въздействуваха като голяма, подхранвана от всички страни суматоха. Колкото и здраво да притискаше глава и крачка към тялото си, а корема към пода, неизбежно трябваше да си каже, че няма да издържи дълго. Те опразваха стаята му; взимаха му всичко свидно; вече бяха изнесли скрина, в който държеше резбарското трионче и другите инструменти; сега разклащаха вдлъбналото се в пода писалище, на което бе готвил уроците си като студент в търговската академия, като гимназист, дори още като ученик в основното училище - така че той наистина нямаше повече време да вниква в добрите намерения на двете жени, чието съществуване впрочем почти бе забравил, защото от изтощение те работеха вече мълчаливо и се чуваха само тежките им стъпки.

И така, той изскочи - жените тъкмо се бяха облегнали на писалището в съседната стая, за да поотдъхнат, - четири пъти промени посоката на своя бяг, защото наистина не знаеше какво да спаси най-напред, после зърна открояващия се върху голата вече стена портрет на дамата в кожи, бързо полази нагоре и се притисна към стъклото, което го задържа и подейства благотворно на сгорещения му корем. Поне тази картина, сега изцяло закрита от Грегор, сигурно никой не би му отнел. Той извърна глава към вратата на дневната, за да забележи жените, когато се върнат.

Те не почиваха дълго и скоро дойдоха; Грете почти носеше майката, обгърнала я с ръка.

- Е, какво ще вземем сега? - каза Грете и се озърна.

Тогава погледът й се кръстоса с погледа на Грегор, който висеше на стената. Навярно само поради присъствието на майката Грете запази самообладание, сведе се към нея, за да й попречи да погледне наоколо, и като трепереше, наслуки рече:

- Хайде да се върнем за малко в дневната!

Намерението на Грете беше ясно за Грегор - тя искаше да отведе майката на безопасно място и после да го пропъди от стената. Е, добре, нека само опита! Той бе затиснал картината и не я даваше. По-скоро би се хвърлил в лицето на Грете.

Но думите на Грете обезпокоиха още повече майката, тя се отдръпна, съгледа огромното кафяво петно върху изпъстрения с цветчета тапет и преди в същност да проблесне в съзнанието й, че пред очите си вижда Грегор извика с креслив, прегракнал глас:

- Боже господи! Боже господи!

После с разперени ръце, сякаш се отказваше от всичко, се просна на канапето и не мръдна.

- Ех, Грегор! - извика сестрата, като вдигна юмрук и го прониза с поглед.

Това бяха първите думи след преображението, които сестрата отправяше пряко към него. После тя изтича за някакви капки, с които да разбуди майката от несвяст. Грегор също искаше да помогне - да спаси картината имаше още време, - но бе залепнал здраво за стъклото и трябваше да се откъсне със сила; после и той изтича в съседната стая, сякаш можеше да даде някакъв съвет на сестрата, както в по-раншните времена, но бе принуден да застане бездеен зад нея; докато ровеше сред разни шишенца, тя се обърна и се стресна; едно шише падна на пода и се разби; парче стъкло нарани Грегор в лицето, обля го някакво разяждащо лекарство; без да се бави повече, Грете грабна толкова шишенца, колкото бе в състояние да носи, и с тях изтича при майката, а вратата захлопна с крак. Сега Грегор бе отделен от майката, която може би щеше да умре по негова вина, не биваше да отваря вратата, ако не искаше да прогони сестрата, която трябваше да остане при майката; сега не му оставаше нищо друго, освен да чака. И измъчван от самообвинения и грижи, той тръгна да лази. Облази всичко - стени, мебели и таван, - а накрая, когато цялата стая взе да се върти край него, в отчаянието си падна по средата на голямата маса.

Мина известно време, Грегор лежеше без сили, наоколо беше тихо - може би това бе добър знак. В този миг се позвъни. Прислужницата естествено се бе заключила в кухнята и затова Грете трябваше да отвори. Бащата се прибираше.

- Какво се е случило? - бяха първите му думи; навярно видът на Грете му бе издал всичко.

- Мама падна в несвяст, но вече е по-добре. Грегор изскочи.

С приглушен глас, понеже очевидно притискаше лице към бащините гърди, Грете отвърна:

- Очаквах това - рече бащата, - постоянно ви го повтарях, но вие, жените, никога не слушате.

За Грегор беше ясно, че бащата е изтълкувал погрешно оскъдното изявление на Грете и е помислил, че той си е позволил някакво насилие. Затова сега Грегор трябваше да се помъчи да успокои бащата, понеже да му обясни всичко нямаше нито време, нито възможност. Той се спусна към вратата на своята стая и се притисна към нея, та бащата, идвайки от вестибюла, веднага да види, че Грегор има най-доброто желание незабавно да се прибере в стаята си и не е нужно да го погват назад, а трябва само да отворят вратата и той за миг ще изчезне.

Ала бащата не бе настроен да забелязва подобни тънкости.

- А-а-а! - извика той още при влизането с такъв тон, сякаш едновременно беше гневен и радостен.

Грегор отдръпна глава от вратата и я вдигна към бащата. Наистина не си бе представял бащата такъв, какъвто го виждаше сега; впрочем поради лазенето из стаята напоследък Грегор бе престанал да се интересува, както по-рано, от събитията в останалата част на жилището и всъщност не би трябвало да се учудва на промяната в отношенията. И все пак, и все пак нима този човек бе още бащата? Същият ли, който някога уморено се гушеше в леглото, когато Грегор тръгваше на търговско пътуване; който при завръщането му някоя вечер го посрещаше по халат, седнал в креслото с високо облегало, и дори не бе в състояние да се изправи, та в знак на радост само вдигаше ръце; който при редките семейни разходки в някой неделен ден на големите празници в годината, увит в старото палто и винаги внимателно потропващ с бастуна си, крачеше напред между Грегор и майката, понеже поначало те вървяха бавно, все пак малко по-бавно от него, а когато искаше да каже нещо, почти винаги се спираше и събираше около себе си своята свита? Сега обаче той стоеше с изправена осанка; облечен бе в стегната синя униформа със златни копчета, каквито носят банковите прислужници; над високата твърда яка се образуваше масивна двойна брадичка; изпод рошавите вежди черните очи гледаха живо и внимателно; обикновено разчорлените бели коси бяха сресани на безупречно прав път и блестяха от помада. Фуражката със златен монограм, вероятно на някоя банка, той хвърли в дъга през цялата стая върху канапето, после с отмет- нати поли на дългата си ливрея, пъхнал ръце в джобовете на панталона, с озлобено лице се отправи към Грегор. Навярно сам не знаеше какво да предприеме; все пак вдигаше нозете си необикновено високо и Грегор се удиви на великанските му подметки. Обаче Грегор не остана на мястото си, защото още от първия ден на новия си живот знаеше, че бащата смята за редно да се отнася към него само с най-голяма строгост. 3атова побягна пред бащата, спираше се заедно с него; после пак хукваше, щом бащата само помръднеше. Така те направиха няколко кръга из стаята, без да се случи нищо съществено, а поради бавното темпо всичкото; дори не приличаше на гонитба. Ето защо за сега Грегор оставаше на пода, а и се опасяваше, че ако залази по стените или тавана, бащата може да схване това като злостна подигравка. Все пак Грегор трябваше да си каже, че дори на това бягане не би издържал дълго, защото докато бащата правеше една крачка, той бе принуден да извърши множество движения. Усещаше вече лек задух, тъй като и в по-раншни времена не можеше да разчита много на белите си дробове. Залиташе от умора и за да съсредоточи всички сили в своя бяг, държеше очите си полуотворени; в замаяността си изобщо не помисляше за друго спасение освен чрез бягство и почти бе забравил, че има на разположение стените, които наистина тук бяха задръстени от мебели, старателно украсени с множество изрязани зъбци и връхчета - изведнъж близо до него тупна и се затъркаля напред някакъв леко подхвърлен предмет. Беше ябълка; веднага след първата прелетя втора; от уплаха Грегор се закова на мястото си; да продължи своя бяг беше безсмислено, защото бащата бе решил да го бомбандира. Той бе напълнил джобовете си от фруктиерата на бюфета и сега, без много да се прицелва, хвърляше ябълка подир ябълка. Тези дребни червени ябълки се търкаляха като наелектризирани по пода и се блъскаха една в друга. Някаква слабо запратена ябълка докосна гърба на Грегор, но се плъзна, без да го нарани. Ала друга, последвала веднага, буквално се заби в гърба му; Грегор понечи да запълзи напред, сякаш с промяната на мястото можеше да премине внезапната неимоверна болка; усещаше се обаче като прикован и в пълното си объркване се просна на пода. Успя да види само как вратата на стаята му се разтвори с тласък и оттам, изпреварвайки пищящата сестра, се втурна майката по риза, защото сестрата я бе разсъблякла, за да облекчи дишането на падналата в несвяст; видя как майката се спусна към бащата, а от нея една след друга се свличаха на пода развързаните й фусти; като се препъваше в тях, тя се хвърли върху бащата, прегърна го и напълно слята с него - тук вече зрението на Грегор отказваше да му служи, - притисна длани към тила на бащата и го замоли да пощади живота на Грегор.

III.

Тежкото нараняване, от което Грегор страда повече от месец - ябълката остана забита в тялото като видим спомен, защото никой не се решаваше да я извади, - сякаш подсети дори бащата, че въпреки сегашния си жалък и отвратителен облик Грегор е член на семейството, когото не бива да разглеждат като враг, а според повелята на семейния дълг трябва да преглътнат погнусата си и да търпят, само да търпят.

И ако сега поради раната си Грегор навярно завинги бе загубил своята подвижност и за да прекоси стаята си, му бяха необходими като на стар инвалид много, много минути - за лазене по стените не можеше да се мисли, - то за това влошаване на състоянието той получи по своя преценка напълно достатъчна отплата: редовно привечер се отваряше вратата към дневната, след като обикновено той я бе следил зорко два часа, така че, обгърнат от тъмнината на стаята и невидим откъм дневната, можеше да съзерцава цялото семейство, насядало край осветената маса, и да слуша разговорите, донякъде с общо позволение, тоест съвсем не както преди.

Наистина това вече не бяха някогашните оживени беседи, за които Грегор винаги с известен копнеж си бе спомнял в малките хотелски стаи, когато уморен се отпуснеше във влажната постеля. Сега всички приказваха обикновено много тихо. Скоро след вечерята бащата заспиваше в креслото си; майката и сестрата взаимно си напомняха да пазят тишина; ниско приведена под лампата, майката шиеше фино бельо за един моден магазин; сестрата, постъпила там като продавачка учеше вечер стенография и френски, та да може някой ден да достигне до по-добра длъжност. Понякога бащата се пробуждаше и сякаш не знаеше, че е спал, казваше на майката:

- Докога ще шиеш пак тази вечер!

И веднага отново заспиваше, а майката и сестрата разменяха уморени усмивки.

С особено упорство бащата се противеше да сваля у дома прислужническата си униформа; и докато халатът висеше без полза на закачалката, той дремеше на мястото си напълно облечен, сякаш постоянно готов за служба, очакващ и тук да чуе гласа на началника. Ето защо въпреки всички грижи на майката и сестрата по начало не съвсем новата униформа загуби чистия си вид и Грегор често по цяла вечер гледаше тази покрита с безброй петна, но блестяща с винага излъсканите си златни копчета дреха, в която старецът спеше крайно неудобно и все пак спокойно.

Щом часовникът удареше десет, майката опитваше с кротки увещания да разбуди бащата и после да го склони да си легне, понеже сънят в креслото не бе дълбок, а бащата трябваше добре да се наспи, тъй като службата му започваше в шест часа. Но поради упорството, обзело го, откакто бе станал прислужник, той всеки път настояваше да остане още на масата, макар че редовно заспиваше и след това само с големи усилия успяваха да го накарат да замени креслото с леглото. Колкото и да го подканяха с разни малки заплахи майката и сестрата, той по четвърт час клатеше бавно глава със затворени очи и не ставаше. Майката го дърпаше за ръкава и му шепнеше на ухото ласкави думи, сестрата оставяше уроците си, за да помогне на майката, но това не въздействуваше на бащада. Той само още по-дълбоко се отпускаше в креслото си. Едва когато двете жени го хванеха под мишниците, той отваряше очи, поглеждаше ту майката, ту сестрата и обикновено казваше:

- И това ако е живот! И това ако е отдихът на старите ми години!

Опрян на двете жени, той се изправяше бавно, сякаш бе сам на себе си тежко бреме, оставяше жените да го отведат до вратата, там им махваше с ръка да се върнат и продължаваше сам, докато майката бързо прибираше своя шев, а сестрата перото си, за да се спуснат подир бащата и му бъдат в помощ.

Кой в това преуморено, съсипано от работа семейство би имал време да полага за Грегор повече грижи, отколкото беше безусловно необходимо? Домакинските разходи се ограничаваха все повече и повече; сега вече трябваше да уволнят прислужницата; за най-тежката работа сутрин и вечер идваше една огромна кокалеста домашна помощница с бели, развяващи се около главата коси; всичко останало вършеше майката наред с многото шиене. Наложи се дори да продадат разни семейни накити, които майката и сестрата по-рано бяха носили с върховна радост на забави и празненства; Грегор узна за това вечерта, когато всички обсъждаха получените пари. Ала винаги най-много бяха жалбите, че не могат да напуснат това жилище, станало твърде голямо при сегашните условия, тъй като нямаха представа как да пренесат Грегор. Ала Грегор много добре разбираше, че пречка за преселването бе не само грижата за него, защото лесно можеха да го превозят в подходящ сандък с отдушници; семейството не се решаваше да смени жилището поради пълната безнадеждност и мисълта, че ги е сполетяло нещастие, каквото не се е случвало на никого измежду техните роднини и познати. Семейството изпълняваше до крайност всичко, което светът изисква от бедните хора: бащата купуваше закуски на дребните чиновници, майката се трепеше да шие бельо за чужди хора, сестрата сновеше зад тезгяха по заповед на клиентите, ала за повече от това силите на семейството не стигаха. И раната върху гърба на Грегор започваше наново да го боли, когато майката и сестрата, вече сложили бащата в леглото, се върнеха в дневната, ала не подхващаха работа, а седяха една до друга и опираха глави, когато майката посочеше към стаята на Грегор и сега вече казваше: "Затвори онази врата, Грете!" и когато Грегор отново оставаше на тъмно, а жените оттатък сливаха сълзите си или със сухи очи гледаха втренчено масата.

Нощите и дните Грегор прекарваше почти без сън! Понякога си казваше, че при следващото отваряне на вратата наново ще вземе в свои ръце семейните дела, точно както по-рано; в мислите му след толкова време отново започнаха да се мяркат шефът и прокуристът, търговските помощници и стажантите, несхватливият прислужник в магазина, двама-трима приятели от други фирми, камериерката в един провинциален хотел - мил, бегъл спомен, касиерката в един магазин за шапки, която бе ухажвал сериозно, ала прекалено дълго - всички те му се явяваха, размесени с непознати или вече забравени лица, ала вместо да помогнат на него и семейството му, всички до един бяха непристъпни и той се радваше, когато изчезваха. А после отново губеше. всяко желание да се грижи за семейството си, изпълваше го само гняв поради лошото обслужване и въпреки че не можеше да си представи нищо, което да възбуди апетита му, кроеше планове как да се добере до килера, за да си вземе оттам каквото му се полага, макар да не бе гладен. Сега сестрата без много да умува с какво би доставила на Грегор особено удоволствие, сутрин и обед, преди да изтича в магазина, набързо тикваше с крак какво да е ядене в стаята му, а вечер, все едно дали храната беше само опитана или - както най-често - стоеше непобутната, с едно бръсване я измиташе навън. Разтребването на стаята, с което тя сега се заемаше винаги вечер, едва ли можеше да става по-бързо. По стените се точеха мръсни ивици, тук-там се трупаха купчини прах и нечистотии. На първо време при появата на сестрата Грегор се свираше в особено зацапаните ъгли, та с положението си да й отправи известен укор. Но дори да останеше там седмици наред, сестрата нямаше да се поправи; тя виждаше мръсотията не по-зле от него, ала бе решила да не я отстранява. При това с непозната досега раздразнителност, обхванала изобщо цялото семейство, тя бдеше разтребването на Грегоровата стая да си остане само нейна грижа. Веднъж майката бе направила основно почистване в стаята на Грегор, което й се удаде едва след като изразходва няколко кофи вода - наистина голямата влага подразни и Грегор, затова той лежеше мрачен и вцепенен на канапето, - ала наказанието за майката не закъсня. Защото вечерта, щом като забеляза промяната в стаята на Грегор, сестрата, дълбоко обидена, изтича в дневната и въпреки заклинателно вдигнатите ръце на майката, избухна в истеричен плач, на който родителите - бащата естествено бе подскочил сепнато в креслото си - гледаха отначало учудено и безпомощно; после се оживиха и те; бащата заотправя надясно упреци към майката, че не е оставила сестрата да почисти стаята на Грегор; наляво пък закрещя на сестрата, че занапред няма да й позволява да разтребва Грегоровата стая; в това време майката се мъчеше да замъкне в спалнята бащата, който от възбуда вече, не се владееше; сестрата, разтърсвана от ридания, тропаше с малките си юмручета по масата; а Грегор шумно съскаше от гняв, че никой не се сеща да затвори вратата, за да му спести тази гледка и тази врява.

Но дори ако на сестрата, изтощена от работата си в магазина, бе дотегнало да се грижи за Грегор както по-рано, майката, в никакъв случай не трябваше да я замества и не се налагаше Грегор да бъде пренебрегван. Защото съществуваше домашната помощница. Тази стара вдовица, която благодарение на здравите си кокали навярно бе превъзмогнала през дългия си живот и най-лошото, в същност не изпитваше отвращение към Грегор. Без никакво любопитство тя веднъж случайно бе отворила вратата на стаята му и при вида на Грегор, който съвсем изненадан, макар че никой не го гонеше, забяга насам-натам, учудено се спря и скръсти ръце на корема. Оттогава тя не пропускаше сутрин и вечер винаги да открехне вратата, за да хвърли бегъл поглед към Грегор. Отначало дори го викаше при себе си с изрази, които вероятно смяташе за приветливи, например: "Я ела насам, стар торен бръмбаре!" или: "Виж го ти, стария торен бръмбар!" На тия думи Грегор не отвръщаше с нищо, а оставаше неподвижен на мястото си, сякаш вратата изобщо не бе отваряна. Нямаше ли да е по-добре, вместо да позволяват на тази жена да го безпокои без нужда според прищевките си, да й наредят да почиства всеки ден стаята му! Една ранна утрин - по стъклата плющеше силен дъжд, може би вече предвестник на настъпващата пролет, - когато домашната помощница пак започна с изразите си, Грегор тъй се озлоби, че сякаш готов да я нападне, ала все пак бавно и немощно, се насочи към нея. Жената обаче, вместо да се уплаши, само вдигна високо намиращия се близо до вратата стол и раззинала широко уста, стоеше с ясното намерение да си затвори устата едва когато столът в ръката й се стовари върху гърба на Грегор.

- Е, само дотук ли стигнахме? - попита тя, когато Грегор отново се извърна, и спокойно остави стола обратно в ъгъла.

Сега Грегор вече почти нищо не ядеше. Само когато случайно минеше покрай приготвената му храна, за развлечение взимаше една хапка в устата, държеше я там с часове, а после най-често я изплюваше. Отначало мислеше, че, апетита му убива видът на неговата стая, но тъкмо с промените тук той твърде скоро се примири. Бяха свикнали да слагат в тази стая вещи, които няма къде да сместят, а такива вещи сега имаше много, понеже една от стаите бяха дали на трима наематели. Тези сериозни господа - и тримата носеха дълги бради, както веднъж Грегор установи през пролуката на вратата - държаха строго на реда не само в стаята, но и в цялото домакинство, а най-вече в кухнята, защото се бяха настанили тук за постоянно. Не понасяха безполезни, още по-малко пък мръсни вехтории. Освен това в по-голямата част си бяха донесли собствени мебели. По тази причина в жилището бяха станали излишни много вещи, които семейството не можеше да продаде, ала не искаше и да хвърли. Всички те преминаваха в стаята на Грегор. Там се озоваха също кофата за боклук и кофата за кухненски отпадъци. Всичко непотребно за момента домашната помощница, която винаги много бързаше, просто хвърляше в стаята на Грегор; за щастие в повечето случаи Грегор виждаше само съответния предмет и държащата го ръка. Може би домашната помощница имаше намерение при случай и свободно време да извади обратно всички вещи или вкупом да ги изхвърли навън, в действителност обаче те си оставаха да лежат където веднъж бяха запокитени, стига Грегор да не ги отместваше при провирането си между вехториите - отначало той вършеше това по принуда, защото нямаше свободно място за лазене, а по-късно - за свое все по-нарастващо удоволствие, макар че след такива странствувания отново с часове не се помръдваше от мястото си, обзет от смъртна умора и тъга.

Тъй като понякога наемателите също вечеряха у дома, в общата дневна, вратата към нея някои вечери оставаше затворена, ала Грегор съвсем леко свикна с това, защото често, когато вратата бе отворена, той не използуваше предложената възможност, а без семейството да забележи, лежеше в най-тъмния ъгъл на стаята си. Веднъж обаче домашната помощница бе оставила вратата към дневната открехната и тя стоя отворена дори вечерта, когато дойдоха наемателите и лампата бе запалена. Те седнаха в горния край на масата, където по-рано се хранеха бащата, майката и Грегор, разгърнаха салфетките и взеха в ръце нож и вилица. В същия миг на вратата се появи майката, носеща блюдо с месо, а веднага след нея се показа сестрата с блюдо, в което имаше купчина картофи. От ястието се вдигаше гъста пара. Наемателите се наведоха над сложените отпреде им блюда, сякаш искаха да ги опитат, преди да пристъпят към яденето; и действително този, който бе седнал по средата и навярно се ползуваше с уважение пред другите двама, разряза къс месо още в блюдото, очевидно за да установи дали е досварено, или трябва да се върне в кухнята. Той остана доволен, а майката и сестрата, които напрегнато го блюдаваха, се усмихнаха облекчено.

Самото семейство се хранеше в кухнята. Ала преди да отиде в кухнята, бащата влезе в дневната и се поклони на всички, с фуражка в ръка обиколи масата. Наемателите се изправиха вкупом и промърмориха нещо над брадите си. Когато останаха след това сами, те започнаха да се хранят сред почти пълно мълчание. На Грегор изглеждаше странно, че измежду всичките разнообразни шумове при храненето постоянно открояваше звукът от дъвченето на зъбите, сякаш това трябваше да покаже на Грегор, че за ядене са нужни зъби и дори най-прекрасните, ала беззъби челюсти не струват за нищо.

"Та и аз искам да ям - угрижено си каза Грегор, - ала не такива неща. Как добре си хапват тези наематели, а пък аз умирам от глад!"

Тъкмо тази вечер - Грегор не помнеше за цялото изминало време да е чул сестрата да свири - откъм кухнята долетяха звуци на цигулка. Наемателите вече бяха приключили вечерята си, седналият по средата бе извадил вестник и раздал на другите двама по лист; сега те се ослушаха, станаха и на пръсти се приближиха до вратата на вестибюла, където застанаха вкупом. Изглежда, в кухнята ги бяха усетили, защото бащата се обади:

- Навярно свиренето е неприятно на господата? Може веднага да се прекрати.

- Напротив - каза наемателят, който бе по средата, - не би ли желала госпожицата да дойде при нас и да посвири в тази стая, та тук е много по-уютно и по-приятно?

- О, моля! - извика бащата, сякаш той бе цигуларят.

Господата се оттеглиха в дневната и зачакаха. Скоро дойдоха бащата с нотния пулт, майката с нотите и сестрата с цигулката. Сестрата спокойно се приготви за свирене; родителите, които по-рано никога не бяха давали стая под наем и затова прекаляваха в любезността си към наемателите, дори не се осмеляваха да седнат на собствените си столове. Бащата се облегна на вратата, пъхнал дясната си длан между две копчета на затворената си догоре ливрея; единият от наемателите обаче предложи стол на майката и понеже тя не го премести оттам, където случайно го бе сложил господинът, остана да седи настрана в един ъгъл.

Сестрата засвири; бащата и майката, всеки от своя страна, следяха внимателно движенията на ръцете й. Грегор, привлечен от музиката, се бе осмелил да отиде малко по-напред от обикновено и дори подаде глава в дневната. Почти не се учудваше, че в последно време нехае за другите, докато по-рано се гордееше с вниманието си към тях. А в същност тъкмо сега имаше повече от друг път причини да се крие, защото поради праха, който се бе натрупал в стаята му и при най-лекото движение се разлиташе, той самият бе покрит целият с прах; на гърба си и хълбоците мъкнеше нишки, косми, остатъци от храна; безразличието му към всичко бе толкова голямо, че не смяташе за нужно, както по-рано, по няколко пъти на ден да ляга по гръб и да се отърква в килима. И въпреки този си вид той не се побоя да пристъпи още малко напред по изрядно чистия под на дневната.

Впрочем никой не го забелязваше, семейството бе всецяло погълнато от звуците на цигулката; а пък наемателите, пъхнали ръце в джобовете на панталоните, отначало бяха застанали съвсем близо зад пулта, тъй че и тримата можеха да гледат в нотите, което сигурно смущаваше сестрата, скоро обаче в полугласен разговор, свели глави, се оттеглиха до прозореца и останаха там, наблюдавани загрижено от бащата. Сега действително изглеждаше, сякаш те са останали разочаровани в очакването си да чуят хубаво или приятно изпълнение на цигулка, сякаш цялата музикална продукция им е дотегнала и сега само от учтивост нарушават още спокойствието си. Особено начинът, по който и тримата изпускаха нагоре през носа и устата дима на пурите си, издаваше силното им раздразнение. А пък сестрата свиреше толкова хубаво! Лицето й бе наклонено встрани, очите й внимателно и печално се плъзгаха по нотните редове. Грегор пропълзя още малко напред, като притискаше глава към пода, та по възможност да срещне погледа й. Нима той беше животно, щом музиката тъй го трогваше? Струваше му се, че пред него серазкрива пътят към жадуваната непозната храна. Той бе решен да достигне до сестрата, да я подръпне за полата и с това да й подскаже да дойде с цигулката си в неговата стая, защото тук никой не цени свиренето й, както би го оценил той. Нямаше вече да я пусне от стаята си, поне докато бе жив; за първи път неговият страшен вид щеше да му е от полза; искаше му се да бди едновременно пред всички врати на стаята си и с фучене да отблъсква нападателите. Сестрата обаче трябваше да остане там не по принуда, а доброволно, тя щеше да седне на канапето до него, да наклони ухо и тогава той щеше да й довери, че е имал твърдото намерение да я запише в консерваторията и че ако не беше го сполетяло нещастието, щеше да оповести решението си пред всички миналата Коледа - Коледа навярно вече беше минала?, - без да го е грижа за никакви възражения. След това признание сестрата, покъртена, щеше да избухне в плач, а Грегор щеше да се надигне до нейното рамо и да я целуне по шията, която тя, откак бе станала продавачка, вече не закриваше с панделка или с якичка.

- Господин Замза! - извика към бащата наемателят, който бе по средата, и без да хаби повече думи, посочи с пръст към бавно промъкващия се напред Грегор.

Цигулката замлъкна, същият наемател отначало се усмихна на приятелите си, като поклати глава, а после отново погледна към Грегор. Бащата очевидно сметна за по-нужно вместо да прогони Грегор, първо да успо- кои наемателите, макар че те съвсем не бяха развълнувани и, изглежда, Грегор ги забавляваше повече, отколкото изпълнението на цигулка. Бащата забърза към тях и с разперени ръце се опита да ги изтласка в стаята им, а същевременно с тялото си да закрие от очите им Грегор. Тогава те наистина се поразсърдиха - не стана ясно дали поради държането на бащата, или поради едва сега озарилото ги съзнание, че без да подозират, са имали съквартирант като Грегор. Те поискаха от бащата обяснение, на свой ред вдигнаха ръце и като подръпваха неспокойно брадите си, бавно заотстъпваха към стаята си. Междувременно сестрата преодоля сму- щението, в което бе изпаднала след внезапното прекъсване на изпълнението й; няколко мига държа в безсилно отпуснатите си ръце цигулката и лъка, като продължаваше да се взира в нотите, сякаш все още свиреше, а после изведнъж се окопити, сложи инструмента в скута на майката - тя още седеше на стола си и дишаше тежко в пристъп на задух - и изтича в съседната стая, към която под натиска на бащата наемателите все по-бързо се приближаваха. Виждаше се как под сръчните ръце на сестрата излитат високо и се подреждат завивките и възглавниците. Преди още господата да стигнат до стаята, тя приготви леглата и се измъкна. Бащата, изглежда, до такава степен бе обзет отново от своето упорство, че забрави всяко уважение, каквото все пак дължеше на наемателите си. Той ги изтласкваше и изтласкваше, докато най-сетне пред самата врата на стаята наемателят, който бе по средата, тупна шумно с крак и това възпря бащата.

- Заявявам ви - каза господинът с вдигната ръка, като подири с поглед също майката и дъщерята, - че пред вид на отвратителните порядки, владеещи в този дом и в това семейство - при тези думи той решително плю на пода, - още утре напускам стаята си. Естествено няма да платя нито грош и за дните, през които живях тук, напротив, ще поразмисля дали да не предявя иск срещу вас, който, повярвайте ми, може много лесно да бъде обоснован.

Той млъкна и втренчи очи пред себе си, сякаш очакваше нещо. И действително двамата му приятели тутакси додадоха:

- Ние също още утре напускаме.

После той улови дръжката и затръшна шумно вратата.

Бащата опипом се добра до креслото и се стовари в него; имаше вид, като че се изтяга за обичайната си вечерна дрямка, ала по рязкото кимане на главата му, останала сякаш без опора, личеше, че съвсем не спи. Грегор през цялото време бе лежал тихо на мястото, където го откриха наемателите. Разочарованието от неуспеха на плана му, а може би и слабостта от продължителното гладуване сковаваха движенията му. Той почти не се съмняваше, че само след миг всеобщият гняв ще се изсипе върху него, и чакаше. Не го сепна дори цигулката, която изпод, треперещите присти на майката падна от скута й, като издаде кънтящ звук

- Мили родители - каза сестрата и за да наблегне на думите си, удари с ръка по масата, - така не може да продължава. Ако вие не го разбирате, аз го разбирам. Няма да изрека пред това чудовище името на моя брат и затова само ще кажа: трябва да направим опит да се отървем от него. Сторихме всичко според човешките сили, за да се грижим за него и го търпим, мисля, че никой не може ни най-малко да ни упрекне.

- Съвсем права е - промълви бащата на себе си.

Майката, която все още не можеше да си поеме дъх, закашля глухо в шепата си с безумно изражение в очите.

Сестрата се спусна към майката и положи длан върху челото й. Бащата пък, когото думите на сестрата бяха навели, изглежда, на по-определени мисли, се изправи в креслото, заигра с прислужническата си фуражка, оставена на масата между още неприбраните след вечерята на наемателите чинии, и сегиз-тогиз поглеждаше към притихналия Грегор.

- Трябва да направим опит да се отървем от него - повтори сестрата, сега обърната главно към бащата, защото поради кашлицата си майката не чуваше, нищо, - той ще погуби и двама ви, ще видите. Щом всички трябва да работим тъй непосилно, не сме в състояние и в къщи да понасяме това вечно мъчение. Аз също не мога повече.

И избухна в такъв буен плач, че сълзите й потекоха по лицето на майката, от което тя ги изтриваше с машинални движения на ръката.

- Дете мое - съчувствено и с явно разбиране каза бащата, - но как да постъпим?

Сестрата само сви рамене в знак на безпомощност, обзела я през време на плача и отнела предишната й увереност.

- Ако той ни разбираше... - рече бащата полувъпросително.

Сестрата през сълзи отривисто заклати ръка, за да покаже, че за това не може и да се мисли.

- Ако той ни разбираше - повтори бащата и затвори очи, приел убеждението на сестрата, че това е невъзможно, - тогава навярно бихме се споразумели с него. Така обаче ...

- Трябва да се махне! - извика сестрата. - Ето единствения изход, татко. Просто се помъчи да се освободиш от мисълта, че това е Грегор. Вярвахме прекалено дълго, че е така, и в същност там е нашето нещастие. Но откъде-накъде да е Грегор? Ако беше Грегор, отдавна да е проумял, че хора не могат да съжителствуват с подобно животно и сам да си бе отишъл. Тогава нямаше да имаме брат, но затова пък щяхме да живеем и да тачим паметта му. А сега този звяр ни преследва, прогонва наемателите, явно иска да обсеби цялото жилище и да ни изхвърли на улицата. Ето виж, татко - изкрещя внезапно тя, - той пак започна!

И в напълно непонятна за Грегор уплаха сестрата изостави дори майката, буквално отскочи от стола й, сякаш предпочиташе да пожертвува майка си, ала не и да остане в близост с Грегор; после бързо се скри зад бащата, който, разтревожен единствено от нейното поведение, също стана и разпери пред сестрата ръце като закрила.

А на Грегор и през ум не минаваше да плаши когото и да било, най-малко пък сестра си. Той просто, бе започнал да се обръща, за да пропълзи обратно в стаята си, но все пак това се набиваше в очи, защото поради страданието си трябваше при трудните извивания да си помага с глава - неведнъж я вдигна и я удари в пода. Сега той се закова на място и се озърна. Другите като че ли вече бяха схванали доброто му намерение; уплахата бе краткотрайна. Всички го гледаха безмълвно и скръбно. Майката полулежеше на стола с изпънати, но събрани нозе, очите й почти се затваряха от изнемога; бащата и сестрата седяха редом, сестрата бе обвила с ръка врата на бащата.

"Сега навярно вече мога да се обърна" - помисли Грегор и поднови усилията си.

Не бе в състояние, да сподави сумтенето поради напрежението, пък и бе принуден тук-там да поотдъхва. Впрочем никой не го караше да бърза, всичко бяха предоставили на самия него. Щом завърши обръщането, той веднага запълзя право напред. Учуди го голямото разстояние, което го делеше от стаята му, и не проумяваше как при своята слабост е успял преди малко да измине същия път почти неусетно. През цялото време загрижен само да пълзи колкото може по-бързо надали забелязваше, че никакви думи, никакви възгласи от страна на семейството не го безпокоят. Едва когато стигна до вратата, той извърна глава, ала не съвсем, понеже усещаше как шията му се вдървява, но все пак успя да види, че зад него нищо не се е променило, само сестрата бе станала. Последният му поглед обгърна майката, заспала вече окончателно.

Щом само се озова в стаята си, отвън бързо затвориха вратата, бутнаха резето и заключиха. Внезапният шум зад гърба му изплаши Грегор тъй, че крачката му се подкосиха. Разбързала се бе сестрата. Затова бе станала и чакаше, после бе притичала с толкова леки стъпки, че Грегор дори не бе я усетил.

- Най-после! - извика тя на родителите, докато превърташе ключа в бравата.

"Ами сега?" - попита се Грегор и се заозърта в тъмнината.

Бързо откри, че вече изобщо не е в състояние да помръдне. Не се учуди, по-скоро му се видя неестествено, че досега действително е можел да се придвижва на тези тънки крачка. Иначе се чувствуваше сравнително добре. Наистина по цялото тяло го пронизваха болки, но му се струваше, че те все повече и повече отслабват и накрая ще преминат съвсем. Вече почти не усещаше гнилата ябълка в гърба си и възпаленото място наоколо, покрито цялото с мек прах. За семейството мислеше с умиление и любов. Та нали самият той смяташе, може би дори още по-твърдо и от сестра си, че трябва да изчезне. В това състояние на празна и спокойна размисъл остана, докато часовникът на градската кула удари третия час на утрото. Дочака и началото на всеобщото развиделяване вън пред прозореца. После против неговата воля главата му клюмна напълно и от ноздрите немощно излетя сетният му дъх.

Когато рано сутринта дойде домашната помощница - преливаща от сила и жизненост, колкото и пъти да я бяха молили да внимава, тя припряно тръшкаше тъй шумно вратите, че в цялото жилище подир пристигането й бе вече невъзможен спокойният сън, - при обичайното надникване в стаята на Грегор тя отначало не откри у него нищо особено. Помисли, че той нарочно лежи така неподвижно, защото играе ролята на обиден; тя го смяташе надарен с всевъзможен разсъдък. И понеже случайно държеше в ръка дългата метла, помъчи се от вратата да погъдедичка с нея Грегор. Когато това нямаше успех, тя се ядоса и леко замушка Грегор; едва когато без никаква съпротива го изтика от мястото му, тя се взря по-внимателно. Бързо схвана истинското положение и облещи очи, после подсвирна и без много да се бави, разтвори вратата на спалнята, като с пълен глас извика в тъмното:

- Я елате да видите, животното е пукнало! Лежи съвсем мъртво.

Съпрузите Замза се изправиха в съпружеското легло, но им трябваше време да превъзмогнат уплахата от появата на домашната прислужница, преди да схванат думите й. После обаче господин и госпожа Замза бързо слязоха от леглото, всеки от своята страна, господин Замза наметна одеялото върху раменете си, а госпожа Замза излезе само по нощница; така отидоха в стаята на Грегор. Междувременно се отвори и вратата откъм дневната, където след настаняването на наемателите спеше Грете; тя бе напълно облечена, сякаш изобщо не бе лягала, за което говореше и бледината на лицето й.

- Мъртъв ли е? - рече госпожа Замза и повдигна въпросително очи към домашната помощница, макар че можеше сама да провери това и да го разбере дори без проверка.

- Ама разбира се - отвърна домашната помощница и за доказателство с метлата отмести още встрани трупа на Грегор.

Госпожа Замза направи движение като да задържи метлата, ала не го стори.

- Е - проговори господин Замза, - сега можем да поблагодарим на бога.

Той се прекръсти и трите жени последваха примера му. Грете, която не отместваше очи от трупа, възкликна:

- Погледнете само колко е измършавял. От толкова време вече нищо не ядеше. Както внасяхме храната, така я изнасяхме.

И действително тялото на Грегор бе съвсем изсъхнало и плоско, в същност това се виждаше едва сега, понеже крачката вече не го повдигаха, а и нищо друго не отвличаше погледа.

- Влез за мъничко при нас, Грете - каза Замза с тъжна усмивка.

И като все пак поглеждаше назад към трупа, Грете отиде подир родителите в спалнята. Домашната помощница затвори вратата и широко разтвори прозореца. Въпреки ранния час, в свежия въздух вече се промъкваше малко топлина - беше краят на март.

Тримата наематели излязоха от стаята си и учудено потърсиха с очи закуската си; бяха ги забравили.

- Къде е закуската? - намусено се обърна към домашната помощница наемателят, който бе по средата.

Но тя сложи пръст на устата си, а после бързо беззвучно закима на господата да идат в стаята на Грегор. Те влязоха и пъхнали ръце в джобовете на поизносените си сака, застанаха край трупа на Грегор сред вече напълно светлата стая.

Тогава се отвори вратата на спалнята и се появи господин Замза в ливреята си, хванат под едната ръка от жена си, а под другата от дъщеря си. Очите на всички бяха малко зачервени от плач; сегиз-тогиз Грете притискаше лице към рамото на баща си.

- Веднага напуснете дома ми! - рече господин Замза и без да се отделя от жените, посочи вратата.

- Какво искате да кажете? - попита малко слисано наемателят, който бе по средата, и сладникаво се усмихна.

Другите двама държаха ръце на гърба и непрекъснато ги потриваха, сякаш в радостно очакване на голям спор, който обаче щеше да завърши благоприятно за тях.

- Точно това, което казах - отговори господин Замза и рамо до рамо с двете си придружителки тръгна към наемателя.

А той отначало стоеше безмълвно, забил поглед в пода, сякаш мислите в главата му приемаха нов порядък.

- Е, тогава ще си вървим - накрая рече той и вдигна очи към господин Замза, сякаш, обзет от внезапно смирение, очакваше от него да одобри дори това решение.

Господин Замза само няколко пъти му кимна кратко, ококорил очи. След това господинът действително веднага се отправи с широки крачки към вестибюла; двамата му приятели за известно време бяха слушали с напълно кротки ръце, а сега направо заподскачаха подире му, сякаш се бояха да не би господин Замза да влезе преди тях във вестибюла и да ги откъсне от водача им. Във вестибюла тримата взеха шапките си от окачалката, изтеглиха бастуните си от стойката, поклониха се мълчаливо и напуснаха дома. Обхванат от някакво, както се оказа, напълно неоснователно недоверие, господин Замза излезе с двете жени на стълбищната площадка; облегнати на перилата, те загледаха как тримата господа бавно, ала неотклонно слизат по дългото стълбище, как на всеки етаж изчезват в определена чупка и след няколко мига отново се появяват; колкото по-ниско отиваха, толкова повече отслабваше интересът на семейство Замза към тях, а когато насреща им с напета стойка се заизкачва и после ги задмина един млад месарски помощник с табла на главата, господин Замза и жените бързо се отдръпнаха от перилата и всички с някакво облекчение се прибраха в жилището.

Решиха да използуват днешния ден за отдих и разходка; не само бяха заслужили тази почивка от работата, но тя им бе дори крайно необходима. Тъй че всички седнаха на масата и написаха три извинителни писма - господин Замза до своята дирекция, госпожа Замза до работодателя си и Грете до своя шеф. Докато пишеха, влезе домашната помощница, за да каже, че си отива, понеже е свършила утринната си работа. Тримата отначало само кимнаха, без да я погледнат, и продължиха да пишат, но тъй като домашната помощница все още не си тръгваше, те ядосано вдигнаха глави.

- Е? - попита господин Замза.

Домашната помощница стоеше усмихната на вратата, сякаш имаше да съобщи на семейството за някакво голямо щастие, но смяташе да го стори едва след подробно разпитване. Почти правото малко щраусово перо на шапката й, което дразнеше господин Замза през цялата й служба у тях, се полюшваше леко на всички страни.

- И тъй, в същност какво искате? - запита госпожа Замза, която вдъхваше най-голям респект на домашната помощница.

- Ами да! - отвърна домашната помощница и не можа да продължи веднага, защото се заливаше от добродушен смях, - значи, няма защо да берете грижа за изнасянето на онова там оттатък. Всичко вече е уредено.

Госпожа Замза и Грете се наведоха над масата, сякаш искаха да допишат писмата си; господин Замза, като забеляза, че домашната помощница се кани да опише всичко подробно, решително отклони това с протегната ръка. И понеже не й дадоха да говори, тя си спомни колко бързаше и явно обидена, извика:

- Сбогом на всички ви!

Обърна се рязко и като затръшваше с ужасен шум вратите, напусна жилището.

- Довечера ще я уволним - рече господин Замза.

Ала не получи отговор нито от жена си, нито от дъщерята, защото домашната помощница, изглежда, наново бе нарушила едва възвърнатия им покой. Двете станаха, отидоха до прозореца и останаха там прегърнати. Господин Замза се извърна в креслото си към тях и няколко мига ги наблюдаваше мълчаливо. После извика:

- Хайде, елате тук! Оставете най-сетне тия стари неща. Пък обърнете и на мене малко внимание.

Жените незабавно го послушаха, завтекоха се към него, погалиха го и бързо привършиха писмата си.

После всички заедно излязоха от къщи, нещо, което не бяха правили вече месеци наред, и заминаха с трамвая на разходка извън града. Вагонът, в който седяха само те, бе целият огрян от топло слънце. Облегнати удобно на седалките, обсъдиха заедно изгледите за в бъдеще и откриха, че разгледани отблизо, те съвсем не са лоши, защото службите и на тримата, за които в същност още не се бяха разпитвали един-друг, се оказваха изключително изгодни и най-вече многообещаващи занапред. За момента естествено най-голямо подобрение на положението можеха лесно да постигнат, ако сменят жилището; искаше им се да наемат някое по-малко и по-евтино, ала затова пък по-представително жилище, изобщо по-практично от досегашното, избрано още от Грегор. Докато си приказваха тъй, като гледаха своята все по-оживяваща се дъщеря, господин и госпожа Замза почти едновременно си помислиха, че въпреки всички терзания, покрили с бледина бузите й, напоследък тя е разцъфтяла и е станала хубава, закръглена мома. Като се умълчаха и почти несъзнателно се разбраха с поглед, те си казаха, че вече е дошло време да й потърсят някой добър мъж. И сякаш в потвърждение на новите им мечти и чудесни намерения, когато достигнаха целта на пътуването си, дъщерята първа се надигна от седалката и разкърши младата си снага.

Хулио Кортасар

2006-09-18T11:18:00.000-07:00

Реката

И наистина, изглежда, че е така, че си си отишла и си казала не знам какво, че си щяла да се хвърлиш в Сена, нещо такова, една от тия посреднощни фрази, размесени с чаршафи и лепкава уста, почти винаги в тъмнината, или с нещо като ръка или ходило, което докосва тялото на оня, който едва слуша, защото толкова отдавна едва те слушам, когато казваш такива работи, това идва от другата страна на моите затворени очи, на съня, който пак ме захвърля надолу. Тогава добре, какво ме засяга дали си си отишла, дали си се удавила, или все още крачиш по кейовете, загледана във водата, пък и не е вярно, защото си тука, заспала, и дишаш прекъслечно, но тогава не си си отишла, когато си отиде по някое време на нощта, преди аз да се изгубя в съня, защото си бе отишла, казвайки нещо, че си щяла да се удавиш в Сена, тоест, че те е дострашало, че си се отказала, и изведнъж ето те тука, и почти ме докосваш, и се размърдваш вълнообразно, сякаш нещо нежно работи в твоя сън, сякаш наистина сънуваш, че си излязла и че въпреки всичко си стигнала до кейовете и си се хвърлила във водата. Така още веднъж, за да заспиш после с лице, измокрено от глупав плач, до единайсет сутринта, часът, когато донасят вестника с новините за истински удавилите се.
Досмешаваш ме, нещастнице. Твоите трагични решителности, тоя начин да крачиш и затръшваш вратите като някоя актриса, обикаляща провинцията, човек се пита дали наистина вярваш в твоите заплахи, в твоите отвратителни изнудвания, твоите неизчерпаеми патетични сцени, омазани в сълзи и прилагателни, и възпоминания. Би заслужавала някой по-надарен от мене, че да ти възрази както трябва, тогава ще се види, че се въздига съвършената двойка, с изисканата смръдня на мъжа и на жената, които се късат на парчета, гледайки се в очите, за да си осигурят най-несигурното отлагане, за да оцелеят все още и отново да започнат неизчерпаемо да преследват своята истина с пустеещо място и дъно на тенджера. Ама нали виждаш, избирам мълчанието, запалвам цигара и те слушам да говориш, слушам те да се вайкаш (с право, но какво мога да сторя) или което е още по-добре, заспивам бавно, почти унасян от твоите предвидими ругатни, полузатворил очи, все още смесвам за момент първите повеи на сънищата с твоите жестове в смешна нощница под светлината на полилея, подарен ни, когато се оженихме, и мисля, че накрая заспивам и отнасям почти любовно, признавам ти го, най-използваемата част от твоите движения и твоите разобличения, плющящия звук, който обезобразява устните ти, смъртно бледи от ярост. За да обогатя моите собствени сънища, в които никога на никого не му хрумва да се дави, можеш да ми вярваш.
Но щом е така, питам се какво правиш сега в това легло, което бе решила да напуснеш заради другото, по-широко и по-бягащо. Сега излиза, че ти спиш, че току помръдваш крак, който бавно променя рисунката на чаршафа, изглеждаш ядосана заради нещо, не прекалено ядосана, то е като някаква горчива умора, устните ти очертават презрителна гримаса, пропускат въздуха да излиза прекъслечно, събират го на кратки вълма и мисля, че ако не бях толкова влуден от твоите лъжливи заплахи, бих признал, че пак си красива, сякаш сънят те връща малко отсам, при мене, където желанието е възможно, и дори ново помирение или нов срок, нещо по-малко мътно от това разсъмване, където започват да се изтъркулват първите коли и петлите отвратително оголват своето ужасно раболепие. Не знам, вече даже няма и смисъл да питам отново дали по някое време ти си бе отишла, дали ти бе захлопнала вратата на излизане тъкмо в мига, в който аз се плъзвах към забравата, и може би именно затова предпочитам да те докосна, не че се съмнявам дали си тук, вероятно в никой момент не си напускала стаята, може би някой удар на вятъра е затворил вратата, сънувах, че си си отишла, докато ти, мислейки, че съм буден, ми викаше своята заплаха от леглото. Не заради това те докосвам, в зеления полуздрач на разсъмването е почти сладко да прекарам длан по това рамо, което се тресе и ме отблъсва. Чаршафът те покрива наполовина, пръстите ми почват да слизат по гладката рисунка на твоето гърло, накланям се и дишам твоя дъх, ухаещ на нощ и на сироп, не знам как моите ръце са те обгърнали, чувам едно изохкване, докато извиваш кръст в отказ, но двамата познаваме прекалено тази игра, за да вярваме нея, трябва да ми отдадеш устата, която се задъхва от отделни думи, безполезно е твоето омаяно от съня и победено тяло да се бори, та да се изплъзне, до такава степен сме едно и също нещо в тая кълбообразна оплетеност, в която бялата вълна и черната вълна се борят като паяци в кана. От едва покрилия те чаршаф смогвам да съзра мигновения повей, който раздира въздуха, за да се изгуби в мрачината, и сега сме голи, разсъмването ни обвива и помирява в една и съща трепереща материя, но ти се запъваш да се бориш, свиваш се, стрелваш ръце над главата ми, отваряш като в светкавица бедра, за да сключиш отново твоите чудовищни клещи, които биха искали да ме разделят от самия мене. Трябва да те обладая бавно (а това, ти го знаеш, винаги съм го правил с церемониална изящност), без да ти причинявам болка, бавно превивам тръстиките на твоите ръце, притискам се към удоволствието със сгърчени длани, с огромно отворени очи, сега твоят ритъм накрая се задълбочава в бавни движения на моаре, на дълбоки водни мехури, изкачващи се до моето лице, смътно милвам твоята коса, ширнала се по възглавницата, в зеления полузрак, гледам с изненада моята длан, която струи, и преди да се плъзна до тебе, знам, че току-що са те извадили от водата, прекалено късно, естествено, и че лежиш върху камъните на кея, заобиколена от обувки и гласове, гола, възнак с твоята измокрена коса и твоите отворени очи.

Хенри Милър

2006-09-18T10:42:00.000-07:00

ТРЕТИЯТ ИЛИ ЧЕТВЪРТИЯТ ДЕН НА ПРОЛЕТТА

[превод: Стефан Стефанов aka Cheeseus]

Да пикаеш топло и да пикаеш студено, както казва Трималчио,
защото нашата майка Земята е по средата, закръгленото яйце
и притежава вътре в себе си всички хубави неща, като медена пита.

Къщата, в която прекарах най-важните години от живота си, имаше само три стаи. Едната беше стаята, в която умря дядо ми. На погребението мъката на майка ми беше толкова буйна, че тя едва не измъкна дядо ми от ковчега. Смешен беше моят мъртъв дядо - плачеше със сълзите на дъщеря си. Сякаш оплакваше собственото си погребение.
В другата стая леля ми роди близнаци. Когато чух БЛИЗНАЦИ, а тя беше толкова слаба и ялова, аз си казах - защо двама близнаци, защо не трима, защо не четирима? Защо да спира? Такава слаба и изпосталяла беше тя, а стаята толкова мъничка - със зелени стени и един мръсен железен умивалник в ъгъла. И въпреки всичко, това беше единствената стая в къщата, която беше в състояние да произведе двама близнаци - или трима, или магарета.
Третата статя беше една ниша, където преболедувах дребна шарка, варицела, скарлатина, дифтерит и т.н.: всички онези чудесни болести на детството, които карат времето да се разтяга във вечно блаженство и агония, особено когато Провидението е осигурило над кревата ти прозорец с решетки и змейове, кото да впиват ноктите си в тях, и пот, плътна като циреи, бирза като река, пот, която те кара да псуваш, да псуваш, все едно е вечно лято и ти си на тропиците и имаш дебели пържоли от филе вместо ръце и крака, по-тежки от олово или леки като сняг, крака и ръце, разделени от океани от време, или необхватни географски ширини от светлина; малкото хълмче на мозъка е скрито далеч, като песъчинка, а ноктите на краката ти гният блажено под развалините на Атина. В тази статя не чувах нищо друго, освен безумие. С всяка нова чудесна болест родителите ми изкукуригваха все повече и повече.
( -Представяш ли си, когато беше малко бебенце аз те занесох при мивката и казах: "Бебенце, ти вече не искаш да сучеш с биберон, нали?" И ти каза НЕ, и аз строших шишето с биберона в мивката.) В тази стая, безшумно пристъпяйки ("пристъпяйки безшумно" - би казал генерал Смердяков), влезе госпожица Соновска, стара мома на съмнителна възраст, с черно-зеленикава рокля. А с нея дойде и миризмата на вкиснато сирене - половият й орган беше гранясал под роклята. Но госпожица Соновска донесе също така със себе си и торбата от Йерусалим, и гвоздеите, с които проболи така ръцете на Исус, че дупките никога не изчезнали. След кръстоносните походи - Черната смърт, след Колумб - сифилисът, след госпожица Соновска - шизофренията.
Шизофрения! Никой вече не се замисля колко е прекрасно целия свят да е болен. Никаква възможност за справка, никакви критерии за здраве. Освен всичко друго, Господ би могъл да бъде и коремен тиф. Никакви крайности. Само леки години на забавен прогрес. Когато се сетя за онези векове, през които цяла Европа се е преборвала с черната смърт, аз осъзнавам колко лъчезарен може да бъде животът, стига само да ни ухапе там, където трябва! Танцът и треската насред цялото това разложение! Едва ли Европа някога отново щя танцува така екзалтирано. А сифилисът! Пришествието на Сифилиса! Ето го, появил се като Зорница, надничаща от ръба на света.
През 1927 стоях в Бронкс и слушах как един човек чете от дневника на някакъв наркоман. Човекът едва смогваше да чете, толкова силно се смеешее. Две напълно несъизмерими явления: Един човек, който лежи така вдървен от луминал, че краката у излизат извън прозореца и оставят горната половина на тялото му в екстаз, а другият човек, който е същият този човек, седи в Бронкс и се пръска от смях, защото не разбира.
Да, великото слънце на сифилиса залязва. СЛАБА ВИДИМОСТ: това е прогнозата за Бронкс, за Америка, за целия съвременен свят. Слаба видимост, съпътствана от бури от смях. Никакви нови звезди на хоризонта. БЕДСТВИЯ... само бедствия!
Мисля си за онази епоха в бъдещето, когато Бог ще се роди отново, когато хората ще се бият и убиват за бога, както сега и още дълго занапред ще се бият за храна. Мисля си за онази епоха, когато работата ще бъде забравена и книгите ще заемат истинското си място в живота, когато може би книги вече няма да има, а ще има само една велика голяма книга - Библията. За мен книгата е човека и моята книга е човека, който съм - обърканият човек, нехайният човек, безразсъдният човек, похотливия, сквернословния, необуздания, внимателния, добросъвестния, лъжещия, демонично правдивият човек, който съм. Мисля си че в онази епоха на бъдещето, аз няма да бъда пренебрегнат. Тогава моята история ще стане съществена и белегът, който ше оставя върху лицето на света ще има значение. Не мога да забравя, че правя история, една странична история, която като шанкър ще прояде останалата безсмислена история. Аз не гледам на себе си като на книга, летопис или документ, а като на история на нашето време - като на история на ВСИЧКИ времена.
И ако бях нещастен в Америка, ако копнеех за повече пространство, за повече приключения, за повече свобода на словото, то беше, защото се нуждаех от тези неща. Благодарен съм на Америка, защото ме накара да осъзная нуждите си. Излежах си присъдата там. Сега нямам нужди. Аз съм човек без минало и без бъдеще. АЗ СЪМ - и това е всичко. Не ме интересуват вашите симпатии и антиатии, за мен няма никакво значение дали сте убедени, че онова, което казвам, е или не е. Ще ми е все едно, ако сега се откажете о тмен. Аз не съм пулверизатор, от който можете да изцедите някоя малка капка надежда. Виждам как Америка сее гибел. Виждам Америка като черно поклятие над света. Виждам как се спуска една дълга нощ и как онази гъба, която отрови света, съхне в корените си.
И така, с едно предчувствие за края - независимо дали ще е утре или след триста години - аз трескаво пиша тази книга. Така и мислите ми идват от време на време, та съм принуден отново и отново да разпалвам пламъка не само със смелост, но и с отчаяние - защото няма на кого да разчитам, че ще каже тези неща вместо мен. Моето апъване и лутане, моето търсене на някакво и всякакво средство за изразяване е един вид божествено пелтечене. АЗ СЪМ СМАЯН ОТ ВЕЛИЧЕСТВЕНОТО РАЗПАДАНЕ НА СВЕТА!
Всяка вечер, след като се нахраня, аз свалям боклука на двора. Докато се изкачвам обратно, аз заставам с пазната кофа до прозореца на стълбището и гледам Сакре Кьор високо горе на хълма Монмартр. Всяка вечер, когато свалям боклука, аз си представям, че стоя на един висок хълм, сред бляскава белота. Никакво свято сърце не ме вдъхновява, не си мисля за никакъв Христос. За нещо по-добро от един Христос. За нещо по-голямо от едно сърце. За нещо свише всемогъщия Бог си мисля аз - за СЕБЕ СИ. АЗ СЪМ ЧОВЕК. Струва ми се, че това е достатъчно.
Аз съм човек на Бога и човек на Дявола. Всекиму - полагаемото. Нищо вечно, нищо абсолютно. Пред мен винаги е образа на тялото, нашият триединен Бог на пениса и тестисите. Отдясно е богът-Отец, отляво, увиснал малко по-ниско, богът-Син, а помежду им и над тях е Светият Дух. Никога няма да забравя, че тази Света Троиза е създадена от човека, и че тя ще претърпи безкрайни промени - но докато излизаме от утроби с ръце и крака, докато има звезди над нас, да ни подлудяват и трева под краката ни, да смекчава удивлението вътре в нас, точно дотогава и това тяло ще ни служи, каквато и песен да му запеем.
Днес е третият или четвъртият ден на пролетта и аз седя на площад Клиши, целият облян в слънце. Днес, както си седя тук на слънце, аз ви казвам, че няма никакво значение дали светът отива по дяволите или не, няма значение дали светът е прав или крив, добър или лош. ТОЙ Е - и това е достатъчно. Светът е това, което е, и аз съм това, което съм. Не го казвам като седнал Буда, с кръстосани крака, а от една радостна, безжалостна мъдрост, от една вътрешна сигурност. Това там отвън и това вътре в мен, всичко това, ВСИЧКО, равнодеиствието от необясними слили, ЕДИН хаос, чийто ред е отвъд разума.
Като човешко същество, което се разхожда по здрач, на разсъмване, в странни часове, в никакви часове, чувството, че съм сам и единствен, ме крепи до такава степен, че когато се движа в тълпата, аз сякаш не съм човешко същество, а съм само една точица, една храчка и започвам да си представям, че съм сам в пространството - едно-единствено същество, заобиколено от най-великолепните празни улици, човешко двукрако, което се разхожда между небостъргачи, а всичко останали са избягали и аз съм сам, разхождам се, пея, господствам над земята. Не е нужно да тършувам в джоба на жилетката си за да намеря душата си - тя е там през цалото време, бие се в ребрата ми, набъбва, издута от песен. И ако туко що съм излязъл от някакво събрание, на което са решили, че всичко е мъртво, то сега, докато се разхождам по тези улици, сам и тъждествен на бога, аз знам, че това е лъжа. Доказателствата за смъртта са непрекъснато пред очите ми. Но тази смърт на света, една смърт, която непрекъснато продължава, не се придвижва от периферията навътре за да ме погълне, тази смърт е точно в краката ми, тя се движи навън от мен, моята собствена смърт е на една крачка пред мен, винаги. Светът е огледало на самия мен, умирайки, светът нр умира повече, отколкото умирам аз, аз по-жив хиляда години, броено отсега, отколкото този момент и този свят, в който умирам сега, също по-жив тогава, отколкото сега, макар и мъртъв от хиляда години. Когато всяко нещо е изживяно докрай, смърт няма и няма съжаление, няма и лъжливо пролетно време, всеки изживян миг открива по-голям, по-широк хоризонт, от който единственото бягство е живеенето.
Мечтателите мечтаят от врата нагоре, а телата им са здраво вързани за електрическия стол. Да си представиш един нов свят, означава да го живееш ежедневно, всякамисъл, всеки поглед, всяка стъпка, всеки жест убива и претворява, смъртта е винаги една крачка напред. Да плюеш на миналото - това не е достатъчно. Да обявиш бъдещето - това не е достатъчно. Човек трябва да действа така, СЯКАШ миналото е мъртво, а бъдещето неосъществимо. Човек трябва да действа така, СЯКАШ следващата стъпка е последна, каквато и да е тя. Всяка стъпка напред е последна и с нея умира един свят, включително и ти самият. Ние сме тук от земята, която никога не свършва, моналото никога не спира, бъдещето никога не започва, настоящето никога не свършва. Този измислен свят, който държим в ръцете си и все пак виждаме, не е самите нас. Ние сме онова, което никога не приключва, нокога не се оформя за да бъде разпознато, ние сме всичко, което е, и все пак не сме цялото, частите са толкова по-големи от цялото, че само господ математикът може да го изчисли.
СМЯХ! - съветваше Рабле. За всички ваши беди - СМЯХ! Но, господи, колко е трудно да приемеш неговата здравомислеща, весела мъдрост след всички бабешки лекове, които сме излели в гърлата си. Как може човек да се смее, когато хастарът на стомаха му се е износил? Как може човек да се смее след цялата нищета, с която те ни отровиха - тези бледи, изпити, тъжни, многострадални, тържествени, сериозни ангелски духове? Разбирам подлостта, която ги е вдъхновила. Прощавам им тяхната гениалност. Но е трудно да се освободим от цялата мъка, която те създадоха.
Когато се сетя за всички онези фанатици, които са били разпнати, и за онези, които не са били фанатици, а просто идиоти, всички избити в името на една идея, лицето ми започва да се разтяга в усмивка. Премахнете всички възможности за бягство, казвам аз. Захлупете плътно капака над Новия Йерусалим! Нека се опираме корем до корем, БЕЗ НАДЕЖДА! Умити и неумити, убиец и мислионер, онези, бледите човеци и тъпаците, оставете ги само по-близо един до друг, нека поврат няколко века в тази сляпа улица!
Или светът е прекалено халтав, или аз не съм достатъчно стегнат. Ако станех неразбираем, щях да бъда разбран веднага. Разликата между разбирането и неразбирането е тънка като косъм, ПО-ТЪНКА - тя е разлика от един милиметър, тя е една нишка пространство между Китай и Нептун. Колкото и да излизам извън релси, съотношението остава все едно и също, то няма нищо общо с яснотата, точността и така нататък. (това така нататък е важно!) Разсъдъкът прави грешки, защото е твърде прецизен инструмент, нишките се разкъсват в махагоновите възли, в кедъра и абаноса на чуждата материя. Говорим за действителността така, сякаш тя е нещо съразмерно, сякаш е упражнение по пиано или урок по физика. Черната смърт дойде със завръщането на кръстоносците. Сифилисът дойде със завръщането на Колумб. ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА СЪЩО ЩЕ ДОЙДЕ! ИЗНАЧАЛНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, както казва моя приятел Кронщад. От едно стихотворение, написано на дъното на океана...
Да прогнозираш тази действителност, означава да си отдалечен от нея или на милиметър, или на милион светлинни години. Разликата й е квант, получен от пресичането на улиците. Квантът е функционално смущение, породено от опита да се вместиш в рамките на някакви основни еталони. Еталонът е изхвърлен от стар работодател, или с други думи, слуз и гной от стара болест.
Това са мисли, родени на улицата, ЕПИЛЕПТОИДЕН ТИП. Излизаш с китарата и струните се скъсват - защото идеята не е морфологически запечатана. За да си припомниш съня, трябва да държиш очите си затворени и да не мърдаш. Най-малкото раздвижване и цялата тъкан се разпада. На улицата аз се излагам на разрушителните, раздробяващи стихии, които ме заобикалят. Оставям всичко да нанася своето опустошение върху мен. Привеждам се, за да шпионирам тайните процеси, ДА СЕ ПОДЧИНЯВАМ по-скоро, отколкото да заповядвам.
Има огромни късове от моя живот, които са си отишли завинаги. Огромни късове, отишли си, разпилени, изхабени в приказки, действия, възпоменателен сън. Никога не е имало време, когато да съм живял ЕДИН живот, живота на съпруг, на любовник, на приятел. Където и да съм бил, с каквото и да съм се занимавал, аз съм водил многостранен живот. Така че каквото и да реша да приема за СВОЯ история, то е загубено, удавено, неотделимо споено с живота, драмата, историите на други.
Аз съм човек на стария свят, семенце, което е било презасято от вятъра, семенце, което не успя да разцъфне в гъбестия оазис на Америка. Аз принадлежа на тежкото дърво на миналото. Моята преданост, физическа и духовна е към хората на Европа, онези, които са били някога франки, гали, викинги, хуни, татари и какво ли още не. Климатът за моето тяло и душа е тук, където има бързина и разложение. Гогд съм, че НЕ принадлежа на този век.
За онези звездобройци, които не могат да проследят акта на откровението, аз прилагам тук няколко хороскопни щриха в полето на моята ВСЕЛЕНА НА СМЪРТТА...
Аз съм Шанкър, ракът, който се движи настрани и назад, и напред пожелание. Движа се в странни тропици и търгувам с бризантни вещества, балсамираща течност, яспис, смирна, смарагд, надиплени сополи и таралежови нокти. Заради Уран, с който се кръстосвам по дължина, аз обичам прекомерно жените, лютивите чревца и манерките. Нептун управлява моя асцендент. това означава, че съм съставен от водниста течност, че съм непостоянен, дон Кихот, ненадежден, независим и краткотраен. Също и сприхав. С гореща възглавница под задника си, аз мога да играя и самохвалкото, и шута не по-зле от всеки друг, под който и знак да е роден. Това е автопортрет, който показва само липсващите части - една котва, звънец за вечеря, остатъците от брада, задника на крава. Накратко, аз съм безработен човек, който си пропикава времето. Нямам нищо, което да потвърди усилията ми, освен моят гении. Но идва време дори и в живота на един безработен гений, когато той трябва да отиде до прозореца и да изповръща свръхтеглото от бгаж. Ако си гений, ти трябва да направиш това - ако не по друга причина, то поне само за да изградиш един свой малък разбираем свят, който няма да спре като осемдневен часовник! И колкото повече баласт изхвърляш през борда, толкова по-лесно се издигаш над мнението на съседите си. Докато се озовеш сам самичък в стратосферата. Тогава завързваш камък около врата си и скачаш с краката надолу. Това довежда до пълното унищожение на анагогическото* тълкувание на сънищата, заедно с живачен стоматит, който е предизвикан от миропомазвания. Сънят ти е за през нощта, а конския смях - за през деня.
И така, когато стоя на бара на Том-Палечкото**и виждам как тези мъже с три-четвърти лица излизат през люковете на ада с макари и скоби, влачещи локомотиви и пиана, и плювалници, аз си казвам: "Великолепно! Великолепно! Всички тези джунджурии, цялата тази машинария, която идва при мене даром. Това е великолепно! Това е чудесно! Това е едно стихотворение, родило се в съня ми."
Малкото, което съм научил за писането се свежда до следното: ТО НЕ Е ТОВА, КОЕТО ХОРАТА СИ МИСЛЯТ, ЧЕ Е. То е нещо абсолютно ново, всеки път, с всеки индивид. Валпарайсо например. Валпарайси, когато го казвам аз, означава нещо съвсем различно, от всичко, което е означавало преди. Може да означава англичанка, на която всички предни зъби са изпопадали, и барман, който е застанал насред улицата и очаква клиенти. Може да означава ангел в копринена риза, който прокарва пръсти по черната си арфа. Може да означава одалиска с мрежа против комари около задника. Може да означава всяко едно от тези неща, или нито едно от тях, но каквото и да означава, можете да сте сигурни, че то ще бъде нещо различно, нещо ново. Валпарайсо е винаги на пет минути от края, малко по-насам от Перу, или може би с три инча по-близо. То е онзи случаен квадратен инч, който трескаво прибавяш, защото под задника си имаш нагорещена възглавница, а в червата ти е Светия Дух - както и ортопедическите грешки. То означава "да пикаеш топло и да пикаеш студено", както казва Трималчио, "защото нашата майка Земята е по средата, закръглена като яйце, и притежава вътре в себе си всички хубави неща, също като медена пита".
А сега, дами и господа, с тази малка универсална отварачка за консерви, която държа в ръката си, аз ще отворя една консерва сардини. С тази малка отварачка за консерви, която държа в ръката си, е все едно дали искате да отворите консерва сардини или аптека. Сега е третият или четвъртият ден на пролетта, както вече няколко пъти ви казах - и макар да е лоша, сиромашка, възпоменателна пролет, термометърът ме подлудява, все едно е дървеница. Може би сте си помислили, че през цялото това време аз седя на площад Клиши и си пия аперитива. Всъщност аз СЕДЯХ на площад Клиши, но това беше преди две или три години. И НАИСТИНА стоях на бара на Том-Палечкото, но това беше много отдавна и оттогава един рак гризе моите най-жизненоважни органи. Всичко това започна в метрото (първа класа) с фразата - L'homme que j'&eacte;tais, je ne le suis plus.***
Докато минавах през разпределителната гара, аз бях измъчван от два страха - първо, че ако повдигна очи малко по-нагоре, те ще изскочат от главата ми и второ, че кранчето на бъчвата ми пропуска. такова силно напрежение, че всяко сътворяване на представи ставаше моментално ромбоидно- призматично. Представих си как целия свят обявява деня за празничен, за да се замисли над неподвижността. Този ден има толкова много самоубииства, че няма достатъчно товарни коли, които да приберат мъртвите. Докато минавам край разпределителната гара при Порт, аз долавям гадната смрад от влаковете за добитък. Ето какво е положението: цял ден днес и цял ден вчера - преди три или четири години естествено - те са стояли там тяло до тяло, изплашени и потни. Телата им са пропити с гибел. Като минавам покрай тях, разсъдъкът ми е ужасно бистър, мислите ми - кристално ясни. Така бързам да излея мислиоте си, че ги подминавам тичешком в тъмнината. Аз също съм обзет от голям страх. И също така се потя и пръхтя, жаден, пропит от гибел. Минавам покрай тях като писмо през поща. Или не аз, а по-скоро определени идеи, на които съм предвестник. И тези идеи са вече класифицирани и описани, вече са подпечатани с печат и воден знак. Те, моите идеи, текат серийно, като през електрическа бобина. Да живееш ОТВЪД илюзията или СЪС нея? - това е въпросът. Вътре в мен има една ужасяваща скъпоценност, която не ще да се стопи, една скъпоценност, която драска стъклата на прозорците докато бягам в нощта. Добитъкът мучи и блее. Той стои там, в топлата смрад на собствените си изпражнения. Отново чувам музиката на един кватрет в ла минор, отчаяните пориви на струнните инстроменти. Вътре в мен има един луд и отй сече и отсича, сече и отсича, докато удари финалния дисониращ акорд. ЧИСТО УНИЩОЖЕНИЕ, за разлика от по-малките мътни унищожения. Не оставя нищо за забърсване след себе си. Едно колело, което се търкаля нагоре към пропастта - и отвъд нея, надолу в бездънната бездна. Аз, Бетовен, Аз го създадох! Аз, Бетовен, го унищожавам!
Оттук нататък, дами и господа, вие сте в Мексико. Оттук нататък всичко ще бъде чудесно и красиво, удивително красиво, удивително чудесно. Все по-удивително красиво и чудесно. Оттук нататък няма да има никакви въжета за простиране, никакви тиранти, никакво бархетно бельо. Вечно лято и всичко по образец. Ако ще е кон, ще е кон за вечни времена. Ако ще е апоплексия, ще е апоплексия, а не танцът на св. Витий****. Никакви проститутки на разсъмване, никакви гардении. Никакви умрели котки в канавката, никаква пот и потене. Ако ще е устна, трябва дa е устна, която вечно потрепва. Защото в Мексико, дами и господа, е винаги пладне и това, което грее, е цветето обички, а това, което е мъртво, е мъртво и няма перести метлички за прах. Лежиш на легло от цимент и спиш като ацетиленова факла. Ако ти се падне богатство, това е голям късмет. Ако не ти се падне богатство, е нищета. ПО-ЛОШО ОТ НИЩЕТА. Никакви арпеджо, никакви фиоритури, никакви каденци. Или имаш ключ, или нямаш. Или започваш с чиста мелодия, или започваш с антисептика. Но няма никакво чистилище и никакъв еликсир. Това е Четвъртата еклога, или 13-и парижки район.

* Мистично тълкуване на дума, пасаж или текст, особено библейски, чрез които се откриват алюзии за отвъдния живот.
**Известен лилипут, "генерал" от Гражданската война, играл в цирка на Барнъм (1871-1875), а също и в шоуто на Бъфало Бил "Дивият Запад" (края на 19в.)
***(фр.) - Вече не съм човекът, който бях.
****или още св. Витиево хоро - психеделични видения, предизвиквани обикновено от употребата на LSD.

Най-красивият удавник на света

2006-09-18T10:38:00.000-07:00

Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.
Играха си с него целия следобед - ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, - докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мьже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива - продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.
Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябвате да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, зз да се уверят, че всички са налице.
Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.
Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булченска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелнте дъски, с железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените - която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст - въздъхна и рече:
- Както го гледам, Естебан се казва. Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите - те бяха и най-младите - продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да подтиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта, то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и, примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се", а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре" - забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, - не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре - че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето", после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!" Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан". А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.
- Слава богу - въздъхнаха, - значи си е наш. Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж за винаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води - там, където рибите са слепи, а водоласлите умират от тъга, - че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам - искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък - трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипна: „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!" И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че откъде накъде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.
Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рели, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, н да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене". Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже - които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници - дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.
И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много - докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.
В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.
Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак", и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят извори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат по скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капиталът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабий, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан."

Габриел Гарсия Маркес